— Лилия иска, Роса отива, но знай: индианец спи, чака баща. Войни винаги яде, пие, спи, кога не бие се и кога не ходи по пътека на война. Тогава не спи, не яде, не пие — всичко забрави. Сега войни спи.
— Дано да е така. И все пак по-добре ще е да се качиш горе и да погледнеш. Злото може да ни сполети, когато най-малко го очакваме.
Юнска роса беше вече готова да се качи, но едва стъпила на първото стъпало на стълбата, се поколеба. Сърцето на Мейбъл биеше така силно, че тя се страхуваше дали не се чуват ударите му. Ами ако Юнска роса се досети за истинските й намерения? Това опасение беше близко до истината. Индианката спря, за да помисли не се ли крие тук някаква измама. Отначало през ума й мина мисълта, че Мейбъл е решила да бяга, но това й се видя глупаво; бледоликата нямаше с какво да избяга от острова, пък и блокхаусът беше най-сигурното убежище за нея. Сетне у индианката се зароди подозрението, че по плясъка на весла или по някакви други знаци Мейбъл е разбрала, че баща й се завръща. Но и това предположение не се задържа дълго в съзнанието й. Щом сама не беше забелязала нищо, как би могла да го направи Мейбъл, чието умение да разгадава подобни знаци Юнска роса оценяваше не по-високо, отколкото светската дама оценява маниерите на своята прислужница. И понеже нищо друго не й дойде наум, тя бавно започна да се изкачва.
Юнска роса беше стигнала вече горе, когато една нова мисъл се роди в главата на нашата героиня.
Тя побърза да я изкаже и го направи толкова естествено, че след това не беше вече трудно да изпълни своя план.
— Докато стоиш на покрива, аз ще сляза долу, за да подслушам при вратата — предложи тя. — Така ще стоим на пост — ти горе, а аз долу.
Юнска роса знаеше, че никой не може да влезе в блокхауса без тяхна помощ, че сега не би могло да се очаква и внезапно нападение и затова считаше тези мерки за излишни. Но понеже си обясняваше всичко със страха и неопитността на бледоликата жена, повярва в нейната искреност. Сега Мейбъл можеше спокойно да слезе до вратата, а Юнска роса, считайки, че не е нужно да я наблюдава, се изкачи на покрива. Разстоянието, което ги отделяше, не им позволяваше да разговарят и в продължение на няколко минути едната се стараеше да огледа острова, доколкото й позволяваше тъмнината, а другата, притиснала се до вратата, се бе превърнала цялата в слух.
От своя наблюдателен пост Юнска роса не забеляза нищо, пък и едва ли можеше да се очаква друго при такъв непрогледен мрак. Толкова по-голямо обаче беше вълнението на Мейбъл, когато дочу как някой много леко и предпазливо побутва вратата. Понеже се страхуваше да не направи грешка, а същевременно искаше да даде знак на Чингачгук, Мейбъл запя тихо с треперещ глас. Но нощта беше толкова тиха, че тези плахи звуци достигнаха до покрива и Юнска роса веднага започна да се спуска надолу. Веднага след това се чу леко почукване. Мейбъл не можеше да реши какво да направи, а не трябваше да се губи нито минута. И все пак надеждата надделя над страха и тя с треперещи ръце започна да отключва вратата. На горния етаж се чуваха вече стъпките на Юнска роса, а беше свалено само едно резе. Мейбъл се справи и с второто, когато Юнска роса беше вече на средата на стълбата.
— Какво прави? — сърдито извика тя. — Бяга от блокхаус, ум загубил! Блокхаус добро.
Двете хванаха едновременно последното резе и то щеше да бъде свалено лесно, ако силният тласък отвън не бе го притиснал към скобите. Започна кратка борба, но и двете не искаха да прибягват до физическо насилие. Юнска роса навярно щеше да надделее, ако повторният силен тласък отвън не бе помогнал да се освободи резето. Вратата се разтвори и в рамката й се очерта черен мъжки силует. Гонени от страха, двете жени бързо се хвърлиха към стълбата и изтичаха нагоре. Непознатият затвори вратата, огледа внимателно помещението и започна предпазливо да се изкачва по стълбата. Преди още да се стъмни напълно, Юнска роса бе затворила бойницата в главното помещение и бе запалила свещ. Сега Мейбъл и индианката стояха при нейната слаба светлина и очакваха появяването на непознатия, чиито тихи, но твърди стъпки се чуваха ясно въпреки предпазливостта му. Трудно може да се предаде изненадата им, когато в изправилия се пред тях човек те познаха Следотърсача.
— Слава Богу! — възкликна Мейбъл, която веднага си помисли, че с такъв защитник блокхаусът става непристъпен. — Кажи, какво се е случило с баща ми, Следотърсачо?
— Засега сержантът е жив и здрав и ще си дойде като победител, но човек не може да предвиди как ще завърши всичко. Тази, дето се крие в ъгъла, не е ли жената на Пронизваща стрела?