— Бог да те благослови, Следотърсачо! — възкликна Мейбъл, като протегна ръка и стисна железните пръсти на ловеца с чувство, чиято сила едва ли бе могла да си обясни сама. — Ти си толкова великодушен и благороден! Бог ще те възнагради за това!
— Ах, Мейбъл, страхувам се, че ако наистина бях такъв, нямаше да се осмеля да мечтая за девойка като теб, а щях да предоставя на някой достоен за теб благородник от гарнизона правото да поиска ръката ти.
— Да не говорим за това — отговори Мейбъл със слаб, почти сподавен глас. — Сега сме длъжни да мислим повече за нашите приятели, отколкото за себе си. Но аз от душа се радвам, че считаш Джаспър за невинен. Нека помислим и за Юнска роса. Дали да я пуснем на свобода?
— Аз вече мислих за нея. Докато тя е тук и ни наблюдава, трябва да бъдем нащрек. Ако я качим горе и приберем стълбата, ще бъде наша пленница.
— Не мога да постъпя така с човек, който ми е спасил живота. По-добре ще е да я пуснем. Аз съм сигурна, че тя е достатъчно привързана към мен, за да ни причини зло.
— Не познаваш това племе, Мейбъл, не познаваш кръвта им. Наистина Юнска роса не е чистокръвна минго, но тя общува с тези негодници и е усвоила всичките им навици… Но какво е това? Шум от весла. Някаква лодка плава по протока.
Следотърсача захлупи капака, на отвора за долния етаж, за да не избяга индианката, загаси свещта и бързо отиде към бойницата. Затаила дъх, Мейбъл тревожно се взираше през неговото рамо. Минаха една-две минути, докато очите на Следотърсача свикнаха с тъмнината и той можа да различи две лодки, които се плъзнаха край брега и спряха на около петдесет ярда от блокхауса, където бе пристанът. Тъмнината пречеше да се види нещо повече и Следотърсача пошепна на Мейбъл, че това може да са и враговете, защото сержантът едва ли щеше да се върне толкова рано. От лодките слязоха хора и се чу трикратно „ура“, което не остави вече никакво съмнение кои са пристигнали. Следотърсача се хвърли към капака, повдигна го, спусна се надолу е трескава бързина, по която можеше да се съди колко сериозно е положението, и започна да отключва вратата. Мейбъл го последва, но повече му пречеше, отколкото да му помага. Едва бяха успели да махнат едно от резетата, когато отекнаха изстрели. Двамата замръзнаха в напрегнато очакване. Изведнъж от околните храсти се разнесе бойният вик на индианците. Вратата най-сетне се отвори и Следотърсача и Мейбъл изтичаха навън. Всичко беше вече утихнало. Те се ослушаха няколко секунди и на Следотърсача се стори, че откъм пристана долитат слаби стонове, но шумът на свежия източен вятър в листата му пречеше ду долови нещо по-определено. Забравила всяка предпазливост, Мейбъл се втурна към лодките.
— Стой, Мейбъл! — тихо, но твърдо я спря Следотърсача, като хвана ръката й. — Стой! Отиваш към сигурна смърт, без да можеш да помогнеш никому. Трябва да се върнем в блокхауса.
— Татко! Бедният, мил татко! Те са го убили! — извика отчаяната девойка, но предпазливостта я накара дори и в тази ужасна минута да понижи глас. — Ако ме обичаш, Следотърсачо, пусни ме при него!
— Стой. Мейбъл, стой! Странно е, че не се чуват никакви гласове. Никой от нашите не отговори на залпа, а и аз оставих пушката си в блокхауса. Но за какво ли ми е пушка, като не виждам никого.
В същия миг острите очи на Следотърсача, който не бе престанал да се взира в тъмнината, докато държеше Мейбъл, забелязаха неясните черни силуети на петима или шестима индианци, които приведени се опитваха да минат незабелязано край него с очевидното намерение да му отрежат пътя за отстъпление към блокхауса. Като прихвана Мейбъл под мишницата, сякаш бе малко дете, ловецът, напрягайки мускулите си, успя да стигне до блокхауса преди преследващите то по петите индианци. Той остави Мейбъл, за да затвори вратата, но едва бе спуснал първото резе, когато силен удар едва не изби вратата от пантите, В следващия миг бяха наместени и другите две резета.
Мейбъл се изкачи на горния етаж, а Следотърсача остана долу на пост. Мейбъл бе изпаднала в такова състояние, че вършеше всичко несъзнателно. Следотърсача я помоли за светлина, тя машинално запали свещта и слезе при него. Следотърсача взе свещта и внимателно огледа блокхауса, за да провери дали не се е вмъкнал някой. Той се изкачваше от етаж на етаж, след като се убеждаваше че зад нето няма враг. Огледът завърши с окончателния извод, че освен него и Мейбъл в блокхауса няма друг. Юнска роса беше избягала. Следотърсача се върна при нашата героиня, постави свещта на сандъка, провери ударника на сърнебойката и едва тогава седна.