Сержантът откъсна изпълнения си е благодарност поглед от Следотърсача и обърна очи към Мейбъл. Сърцето на девойката се сви в предчувствие и тя с изненада откри, че я тревожи само съдбата на тежко ранения й баща. Сержантът протегна към нея ръката си, тя я грабна и целуна. Силите я напуснаха и Мейбъл, паднала на колене до постелята му, горчиво зарида.
— Мейбъл — твърдо каза сержантът, — над всичко стои Божията воля. Няма защо да се лъжем един друг, моят час дойде и за мен е голямо утешение, че умирам като войник. Лунди няма да ме осъди, защото нашият добър Следотърсач ще му разкаже как е станало всичко. Спомняш ли си последния ни разговор?
— Не, татко, сигурно и моят час е близък! — възкликна Мейбъл, защото в тоя миг й се струваше, че най-леко ще бъде да умре. — Не се надявам на спасение и най-доброто, което Следотърсача може да направи, е да ни остави, докато не е станало късно, и да се върне във форта с тия печални новини.
— Мейбъл Дънъм! — каза с укор Следотърсача и нежно хвана ръката на девойката. — Мисля, че не съм заслужил това. Зная, че съм необразован, недодялан, несръчен…
— Следотърсачо!
— Добре, добре, да оставим това. Ти не си искала да ме обидиш, не е възможно да мислиш така. Безсмислено е да се говори за бягство, когато сержантът не бива да се помръдва от мястото си, а блокхаусът трябва да се защитава на всяка цена. Може би ще съобщят ла Лунди за нашето критично положение и той ще ни изпрати подкрепление.
— Следотърсачо… Мейбьл… — заговори с усилие сержантът, от старание да превъзмогне болката по челото му изби студена пот — елате двамата при мене. Надявам се, че между вас всичко е казано вече?
— Не казвай нищо, татко. Всичко ще се нареди така, както ти желаеш.
— Слава Богу! Дай ми ръката си, Мейбъл! Следотърсачо, дай и ти твоята! Не мога другояче да ви свържа. Аз съм сигурен, че ще й бъдеш добър съпруг. Не отлагайте сватбата заради моята смърт. През есента във форта ще дойде свещеник, нека ви венчае. Ако е останал жив, моят шурей сигурно ще поиска да се върне на кораба си и Мейбъл ще остане без закрила. Мейбъл, твоят мъж беше най-добрият ми приятел. Нека това бъде твоята утеха.
— Остави на мен, сержанте — каза Следотърсача, — остави на мен и аз ще изпълня свято твоята последна воля. Повярвай ми, всичко ще стане както трябва.
— Аз напълно разчитам на теб, мой верни приятелю, и ти давам право да постъпваш така, както аз бих постъпил. Мейбъл, дете мое, дай ми вода… Ти не бива да си спомняш с мъка за тази нощ. Бог да те благослови, дъще! Бог да те благослови и да те пази!
Нежността на баща й трогна до дъното на душата чувствителната девойка и тя помисли, че дори църковният обред не би скрепил бъдещия й съюз с водача с по-свята връзка. И все пак някаква непоносима тежест притискаше сърцето й и я караше да гледа на смъртта като на велико щастие. След кратко мълчание сержантът разказа с няколко думи какво се бе случило с тях след раздялата със Следотърсача. Духнал попътен вятър и вместо да нощуват на друг остров, както смятал преди, той решил да продължи пътя си и да се прибере в поста още тази вечер. Ако лодката не се била ударила в скалистия нос на един от близките острови, отрядът би се приближил може би незабелязано и нещастието би се избягнало до известна степен, но шумът, вдигнат от войниците, издал приближаването им и неприятелят успял да се подготви за срещата. Макар че войниците били учудени от отсъствието на часовия, те, без да подозират нищо, скочили на брега и дори оставили пушките си в лодките, за да разтоварят раниците и провизиите. Индианците открили огън от толкова близко разстояние, че въпреки тъмнината повечето изстрели се оказали смъртоносни. Войниците падали един след друг. Двама или трима успели да станат и да се скрият. Четирима или петима били убити на място или умрели от раните си след няколко минути. Въпреки обичая си индианците не се нахвърлили да вземат скалповете им. Сержант Дънъм паднал заедно с всички, но чул гласа на Мейбъл, когато тя изскочила от блокхауса. Нейният отчаян вик пробудил бащинските му чувства и му вдъхнал сили да се добере до вратата и да се опре на нея.
Този кратък разказ изчерпа силите на сержанта и той трябваше да си почине. Мейбъл и Следотърсача се грижеха за него, без да го тревожат повече с въпроси. Следотърсача се възползува от паузата, за да види от бойниците и от покрива какво става на острова и да прегледа пушките, останали в блокхауса. Те бяха около една дузина, защото войниците, тръгвайки на експедиция, бяха взели със себе си само своите полкови мускети. Мейбъл не се отделяше нито за миг от баща си и когато разбра от дишането му, че е заспал, падна на колене и започна да се моли.