— Това е наш дълг и ние ще го изпълним! — отговори пламенно Кап, който с настъпването на утрото бе започнал да вярва, че ще запази скалпа си непокътнат. — Има две обстоятелства: първото е появяването на „Вихър“ и второто — предположението, че Сладка вода все пак ще се окаже честен човек. Джаспър не е глупаво момче, държи се предпазливо на разстояние от острова и изглежда, е решил да разузнае положението, преди да пусне котва.
— Виж, виж! — възторжено възкликна Следотърсача. — Пирогата на Голямата змия е на палубата на „Вихър“. Вождът е попаднал на борда на кутера и сигурно е разказал комуто трябва какво е нашето положение. Делауерът не е мингос, той или ще разкаже всичко, или ще си държи езика зад зъбите.
Както сигурно е известно вече на читателя, Следотърсача беше склонен да счита всички делауери за добродетелни и всички мингоси — за негодници. Водачът високо ценеше честността на първите, а за последните мислеше така, както по-наблюдателните и умни хора в страната ни мислят за някои наши драскачи, дотолкова затънали в лъжи, че вече никой не им вярва, дори когато излизат от кожата си в старанието си да кажат истината.
— Може би тази пирога принадлежи на кутера — каза недоверчиво морякът. — На борда на Сладка, вода имаше лодка, когато замина оттук.
— Това е вярно, приятелю Кап, но ако ти познаваш платната и мачтите по грога и гафела, аз умея след толкова години, прекарани по границата, да различавам пирогите и пътеките. Ти забелязваш новото платно, а аз — свежата кора, от която е направена пирогата. Това е пирогата на Голямата змия. Какъв благороден човек и приятел! Щом е видял, че блокхаусът е обсаден, той е тръгнал веднага към форта, по пътя е срещнал „Вихър“, разказал е всичко и сега води кутера на помощ. Дано само Джаспър Уестърн управлява кораба!
— Да, да, това би било добре. Не зная дали е изменник или честен човек, но трябва да призная, че момчето майсторски се справи с урагана.
— И с преминаването през водопада! — каза Следотърсача, като побутна с лакът събеседника си и се разсмя със своя беззвучен, добродушен смях. — Трябва да бъдем справедливи към достойнствата на момчето и да му отдадем дължимото, дори ако той сам вземе скалповете от главите ни.
„Вихър“ се беше приближил толкова, че Кан нямаше време да отговори. В този миг пейзажът бе толкова своеобразен, че заслужава да бъде описан подробно, за да си изгради читателят по-точна представа за картината, която искаме да опишем. Бурята все още не беше утихнала. Дърветата се превиваха тъй силно, сякаш искаха да докоснат земята с върховете си, а воят на вятъра в клоните напомняше грохота на търкалящи се някъде далече колесници.
Листата, които по това време на годината вече започваха да падат, се носеха на облаци из въздуха и като ято птици прелитаха от остров на остров. Само тяхното шумолене нарушаваше гробната тишина, която цареше наоколо. Но индианците не бяха напуснали острова. Техните пироги стояха заедно с лодките на петдесет и пети полк в малкото заливче, което служеше за пристан. Никакви други признаци не издаваха тяхното присъствие. Внезапното и непредвидено завръщане на кутера ги обърка, но навикът за предпазливост по време на война, станал органична съставна част от тях, накара всеки да се скрие с хитростта на лисица, влизаща в дупката си веднага щом бе даден сигнал за тревога. Тихо беше и в блокхауса. Докато наблюдаваха протока, Следотърсача и Кап също взеха мерки да останат незабелязани. Странното отсъствие на всякакъв живот на борда на „Вихър“ оставяше впечатление за нещо свръхестествено. Индианците следяха с благоговеен ужас неуправляваното от никого движение на кутера и даже най-храбрите от тях започнаха да се съмняват в благополучния изход на това сражение, започнало тъй щастливо за тях. Дори на Пронизваща стрела, свикнал да общува с белите и от двете страни на езерото, появяването на кораба без хора изглеждаше като някакво зловещо знамение и той си помисли, че щеше да бъде щастлив, ако се намираше сега сред девствените гори на континента.
Междувременно кутерът неотклонно и бързо се движеше напред. Той се придържаше към средата на протока, като ту се накланяше под напора на вятъра, ту се изправяше и пореше водата с носа си, оставяйки след себе си пенлива следа. Приличаше на мъдрец, който се прегъва под тежестта на житейските несгоди, за да изправи отново гордо глава, щом те отминат. Въпреки че платната бяха почти прибрани, той се движеше много бързо. Не бяха минали и десет минути, откак се мярна като бял облак сред храстите и дърветата, а вече се изравняваше с блокхауса. Когато кутерът наближи тяхното орлово гнездо, Кап и Следотърсача изоставиха прикритието си, за да разгледат по-добре палубата. Изведнъж пред възхитените им очи Джаспър Сладката вода се изправи на крака и ги приветства с радостни викове. Забравил за опасността, Кап скочи на дървения парапет и отговори на поздрава с гръмогласни възклицания. Спаси го прекалената предпазливост на индианците, които все още се криеха в храстите и не дадоха нито един изстрел. Следотърсача мислеше само за предстоящата работа и не обръщаше никакво внимание на драматичната страна на събитията. Като видя своя млад приятел, той извика: