— Моите приятели! — трепна Мюр. — Нима ще наречеш мои приятели враговете на краля, Следотърсачо, само защото поради случайностите на войната попаднах в ръцете им! От древни времена до наши дни и на много по-велики войни се е случвало да попадат в плен. Ето мастър Кап ще ти каже, че направихме всичко възможно, за да избегнем този позор.
— Да — сухо отвърна Кап, — само че би трябвало да се каже не „да избегнем“, а „да избягаме“, защото ние бягахме колкото ни държат краката и така добре се скрихме, че и досега можеше да стоим в дупката, ако не беше ни засвирило от глад в стомасите. Ако трябва да кажа истината, интенданте, ти се оказа доста пъргава лисица. И досега не мога да се начудя как бързо намери мястото! И най-последният безделник на кораба, който клинчи от работа, не би могъл така ловко да се скрие в някой ъгъл на трюма, както ти се вмъкна в дупката.
— Да, но и ти ме последва! Случват се в живота на човека минути, когато инстинктът надделява над разума.
— И човек бяга долу, в дупката — оглушително се разсмя Кап. Следотърсача се присъедини към него със своя беззвучен смях, неволно се усмихна и Джаспър, въпреки че сърцето му бе свито от тревога за Мейбъл. — Не напразно казват, че и дяволът не може да направи от човека моряк, ако той не може да гледа нагоре. Сега ми се струва, че не е войник оня, който не може да гледа надолу.
Макар че това неочаквано веселие беше обидно за Мюр, то значително допринесе за установяването на мира. Кап реши, че шегата му е необикновено остроумна и тъй като бе доволен, че всички я оцениха, отстъпи в основния пункт. След кратък спор всички индианци бяха обезоръжени и събрани на едно място — на около сто ярда от блокхауса, под прицела на гаубицата на „Вихър“. Следотърсача слезе долу и обяви условията, при които неприятелят трябваше окончателно да напусне острова. При създадената обстановка условията бяха приемливи и за двете страни. Индианците трябваше, да предадат всичкото си оръжие, дори томахавките и ножовете. Това беше необходима предпазна мярка, защото те бяха четири пъти по-многобройни. Френският офицер, господин Санглие, както го наричаха и както той сам се наричаше, особено възразяваше срещу последния пункт, защото според него той уронвал престижа му на командир повече, отколкото всички останали условия. Следотърсача, който бе виждал неведнъж кланета, устроени от индианците, и затова знаеше колко малко държат на обещанията си, остана непреклонен. Следващият пункт беше не по-малко важен. Капитан Санглие се задължаваше да предаде всички пленници, които бяха строго пазени в същата пещера, в която се бяха укривали Кап и Мюр. Когато доведоха хората, се оказа, че четирима дори не са ранени. Те се хвърлили на земята, когато започнала стрелбата — една обичайна хитрост при сражения с индианците. Двама имаха само драскотини и можеха да се върнат в строя. Войниците донесоха и своите мускети и, като видя това значително подкрепление, Следотърсача видимо се развесели. Той нареди да се пренесе оръжието на неприятеля в блокхауса, изпрати там войниците и остави часови при вратата. Останалите войници бяха загинали, защото индианците доубили тежко ранените, за да вземат ценените по-високо от всичко скалпове.
Щом съобщиха на Джаспър, че предварителните условия по примирието са изпълнени и може да се отдалечи от острова, той отиде до мястото, където се бяха спрели лодките, взе ги отново на буксир и ги докара в протока откъм наветрената страна. Настаниха всички индианци, без да ги връзват, Джаспър за трети път взе лодките на буксир и като ги отведе на около миля от острова, ги пусна по течението. За всяка лодка дадоха на индианците по едно гребло. Младият капитан знаеше, че като държат посоката на вятъра, до сутринта те ще стигнат канадския бряг.
От неприятелския отряд останаха на острова само капитан Санглие, Пронизваща стрела и Юнска роса. Френският офицер трябваше да състави някои документи и да ги подпише заедно с Мюр, когото той поради офицерското му звание считаше за единствения упълномощен. Тускарорът също имаше, изглажда, някакви причини да не се присъединява към неотдавнашните си приятели — ирокезите. На острова бяха оставени лодки, за да си заминат, като приключат всички задължения.
Докато „Вихър“ отвеждаше на буксир лодките с червенокожи, Следотърсача и Кап заедно с няколко помощници се заеха да приготвят закуска, защото по-голямата част от хората не бяха хапвали нищо през последното денонощие.