— Това не е същото, Следотърсачо, и трудно може да се разкаже за него. Това е погледът, усмивката, лекото кимване с глава, това е едва забележимото потръпваш на ръцете или плещите, когато девойката случайно се докосне до теб. А тъй като аз потръпвах дори от дишането на Мейбъл и от лекото шумолене на роклята й, въобразих си кой знае какво и тези празни надежди ме заблудиха. Не съм казвал на Мейбъл нищо ясно и открито, а сега вече е късно и би било безполезно, защото за мен не остана вече никаква надежда.
— Джаспър — каза Следотърсача просто, но с достойнство, което изключваше каквито и да било възражения, — нека да се уговорим сега за погребението на сержанта и за нашето заминаване. Като уредим всичко, ще намерим време да поговорим и за дъщерята на сержанта. По това трябва да се помисли сериозно, защото сержантът я повери на мен.
Джаспър се зарадва на прекъсването на този разговор и двамата приятели след малко тръгнаха в различни посоки, за да изпълнят задълженията, които произтичаха от положението и призванието на всеки от тях.
Следобед погребаха всички мъртъвци. Сержантът бе погребан в средата на полянката под сянката на висок стар бряст. Мейбъл плака горчиво, намирайки в сълзите някакво необяснимо облекчение. Нощта мина спокойно, а също и следващият ден, защото Джаспър отложи заминаването поради силния вятър над езерото. Същата причина задържа и капитан Санглие, който замина едва на третия ден след смъртта на сержанта, когато времето се оправи и духна попътен вятър. Преди заминаването си той стисна ръката на Следотърсача и лицето му изразяваше радост, че се е срещнал с такава изключителна личност. Двамата се разделиха като приятели, изпълнени с взаимно уважение, макар че всеки остана загадка за другия.
ГЛАВА XXIX
Игриво се обърна тя
на устните с усмивка мила.
В очите му съзря скръбта —
пак стана тъжна и унила.
Драматичните събития от последните дни изискваха от нашата героиня голямо напрежение на душевните сили, но тя бързо преодоля потиснатостта си. Мейбъл оплакваше покойния си баща, ала неволно настръхваше, когато си спомняше за смъртта на Джени и за всички ужаси, които беше видяла. Все пак успя да се съвземе и да се освободи от угнетеността, която винаги следва тежките преживявания. Може би мъката, която потресе Юнска роса и я хвърли за цяло денонощие в някакво вцепенение, помогна на Мейбъл да изживее по-леко своята скръб. Тя се почувства задължена да утеши младата индианка и изпълняваше този човешки дълг с онова нежно, грижливо и деликатно съчувствие, което проявяват жените в такива случаи.
Заминаването на „Вихър“ бе определено за утрото на третия ден и Джаспър беше привършил вече необходимите приготовления.
Багажът бе натоварен и Мейбъл се прости с Юнска роса, това беше една тъжна, трогателна раздяла. Накратко, всичко беше готово за заминаването — на острова бяха останали само индианката, Следотърсача, Джаспър и нашата героиня. Индианката се скри в гъсталака, за да се наплаче свободно, а тримата наши приятели се отправиха към трите лодки, останали на пясъчния бряг. Едната беше на Юнска роса, а с другите две нашите пътешественици трябваше да стигнат до кутера. Следотърсача вървеше напред, но когато наближи брега, вместо да отиде към лодките, даде знак на другите да го последват и ги поведе към едно повалено дърво. То лежеше в самия край на поляната и не се виждаше от кутера. Като седна на ствола, той покани с ръка Мейбъл и Джаспър да седнат от лявата и от дясната му страна.
— Седни, Мейбъл. Седни и ти, Сладка вода — започна той. — На душата ми тежи една грижа и тъкмо сега е времето да се освободя от нея, преди да е станало късно. Седни, Мейбъл, и ми помогни да сваля този камък от сърцето си, ако не и от съвестта си, докато имам сили.
Минаха две-три минути в тягостно мълчание. Младите хора чакаха с удивление какво ще стане. И на двамата им се струваше невероятна мисълта, че нещо тежи на съвестта на Следотърсача.
— Мейбъл — продължи Следотърсача, — трябва да поговорим ясно и открито, преди да отидем при вуйчо ти на кутера. Впрочем известно ли ви е, приятели, че Солена вода след сраженията, които минаха, прекарва и денем, и нощем на кутера. Според него това било единственото място, където човек можел да бъде спокоен за скалпа си. Ех, деца, деца, време ли е сега за шеги! Старая се да бъда весел, да изхвърля всичко от главата си, но човек не може да заповяда на водата да тече към извора си. Ти знаеш, Мейбъл, че преди смъртта си сержантът ни завеща да се оженим, да живеем заедно и да се обичаме един друг — отначало на земята, докато бъде угодно на Бога, а после и на онзи свят.