— Прощавай, Следотърсачо, но всичко това звучи така грубо. Защо ти е нужно?
— Да, Мейбъл, това звучи грубо, защото аз съм си наполовина дивак — дивак по природа и по навици. — Следотърсача се опита да се засмее с характерния си беззвучен смях, но от гърлото му се изтръгнаха някакви странни, глухи звуци. Сякаш смехът го задушаваше. — Да, може да се каже, че това се разсъждения на дивак.
— Мили Следотърсачо, прекрасен — и може би единствен — мой приятелю! Как можа да помислиш, че съм искала, да кажа това! — прекъсна го Мейбъл, която се задъхваше от вълнение и от желание да заличи причинената от нея обида. — Ако мъжеството, благородството на чувствата и на постъпките, високата нравственост и други прекрасни качества правят човека достоен за уважение, приятелство и любов, няма на света човек, който повече от теб да заслужава това.
— Е, Джаспър, чуваш ли я? Какви сладки очарователни гласчета имат тези девойки — каза Следотърсача, като се засмя, но този път свободно и естествено. — Да, изглежда, природата нарочно ги създава, за да радват слуха ни, когато млъкне музиката на гората. Но ние трябва да се обясним, длъжни сме, разберете! Аз те питам отново, Мейбъл: ако знаеш, че Джаспър те обича не по-малко, отколкото те обичам аз, макар че това едва ли е възможно, ако знаеш, че в своите сънища той вижда твоето лице, отразено в бистрите води на това езеро; ако знаеше, че цяла нощ говори с теб или за теб, че за него всичко прекрасно, добро и благородно прилича на Мейбъл Дънъм и че не е познавал щастието, преди да срещне теб; ако знаеше, че е готов да целува земята, по която си стъпвала, и да забрави всички радости на професията си, за да мисли за теб, да се наслаждава на твоята красота, да слуша твоя глас — би ли се съгласила да се омъжиш за мен?
Дори и да искаше, Мейбъл не можеше да отговори на този въпрос. Макар че бе закрила лицето си с ръце, руменината на бузите й прозираше между пръстите и беше толкова ярка и топла, че сякаш се предаваше и на ръцете. И все пак тя не издържа: само за миг обърканата и почти изплашена девойка повдигна крадешком очи към Джаспър, за да се убеди вярно ли е това, което говори Следотърсача, и отново закри, лице, сякаш искаше да го скрие завинаги от света.
— Помисли си добре, Мейбъл — продължи Следотърсача, — това не е шега! Трябва ли да се омъжиш за един, когато мислите и мечтите ти са отправени към друг. Ние с Джаспър говорихме за това откровено, като стари приятели. Макар и да знаех, че на много неща в живота двамата гледаме по един и същи начин, никога не съм мислил, че и тук нашите възгледи ще съвпаднат напълно, както се разбра, когато открихме един на друг чувствата си към теб. Джаспър ми каза, че се е влюбил в теб от пръв поглед, че не е срещал по-хубаво момиче, че гласът ти звучи в ушите му като шуртенето на бистър поток, че като гледа платното на кутера, си представя твоята рокля, развята от вятъра, че нощем сънува смеха ти, че неведнъж е скачал от леглото, защото все му се струвало, че някой иска да те открадне от „Вихър“, където уж живееш. Освен това момчето ми призна, че често плаче, само като си помисли, че ще принадлежиш на друг.
— Джаспър?
— Това е самата свята истина, Мейбъл, и трябва да я знаеш. А сега стани и избирай между двамата. Вярвам, че Сладка вода те обича не по-малко, отколкото аз. Той иска да ме убеди, че те обича повече, но аз не го допускам, защото мисля, че не е възможно. И все пак признавам, че младежът ти е предан искрено и ти си длъжна да го изслушаш. Сержантът ми поръча да бъда твой защитник, а не тиранин. Аз му обещах да бъда не само твой мъж, но и твой баща, а никой любещ баща няма да откаже на дъщеря си правото на избор. Стани, Мейбъл, и изрази волята си свободно, все едно че аз съм сержантът. Твоето щастие е най-важното нещо за мен.
Като махна ръце от лицето си, Мейбъл стана и се обърна към двамата мъже. Гъстата руменина, която бе заляла лицето й, говореше не толкова за момичешка свенливост, колкото за голямото напрежение на чувствата й.
— Какво искаш от мене, Следотърсачо? — попита тя. — Аз обещах на моя баща да те слушам във всичко.
— Тогава чуй какво искам. Ето пред теб стоя аз, дивият обитател на горите, неукият, на когото се иска да има повече, отколкото заслужава. Но аз ще се постарая да бъда справедлив и към двете страни. Първо, по отношение на чувството ни към теб нашите шансове са еднакви. Джаспър твърди, че неговото чувство е по-силно, но аз не мога да се съглася с това, защото го смятам за невъзможно, иначе честно бих признал преимуществата му. И така, в този пункт сме равни, Мейбъл. А сега нека започнем от мен, защото съм по-старият. Първо ще кажа това, което говори в моя полза, а после ще се спра и на недостатъците. Като ловец нямам равен на себе си в района на нашите войски. Ако у дома се случи да няма еленово или мечо месо, да не говорим за птиците и рибата, това би станало само по причини, зависещи от природата, или по-просто казано — от волята на Провидението, а не по моя вина. С една дума, моята жена едва ли някога би изпитала глад. Но аз съм невежа, дивак. Наистина зная няколко езика, но лошо говоря на родния. Освен това съм много по-стар от теб, Мейбъл, а това, че съм бил дълги години приятел на баща ти, не е голямо достойнство в твоите очи. Нямаше да бъде лошо, ако бях и малко по-красив, но всички сме такива, каквито ни е създала природата, и е безсмислено човек да съжалява за външността си освен в някои по-особени случаи. Ако съберем всичко, Мейбъл — възрастта, външността, образованието, навиците, — струва ми се, че не съм ти еш или по-просто казано, не съм за тебе. И аз още сега бих се отказал от всякакви надежди, ако нещо не притиска сърцето ми — нещо, от което не е лесно да се освободя…