— Следотърсачо! Благородни, великодушни Следотърсачо! — възкликна Мейбъл, като хвана ръката му и я целуна с искрено благоговение. — Ти си несправедлив към себе си! Ти забравяш баща ми и своето обещание! Ти не ме познаваш!
— А Джаспър — продължи Следотърсача, като не се поддаваше на ласкавите думи на младото момиче и не позволяваше да го разколебаят — е съвсем друга работа. По отношение на обичта към жената и осигуряването на прехраната нашите възможности са равни; той е сръчно, грижливо и работливо момче. Но е и образован, знае френски, чете много, при това книгите, които, както се досещам, се харесват и на теб, винаги ще те разбере, което аз не мога да кажа за себе си за съжаление.
— Е, и какво? — нетърпеливо го прекъсна Мейбъл. — Защо трябва да говорим за това? Защо изобщо водим тоя разговор?
— Освен това умее да изразява мислите си красиво, както аз никога няма да мога. Ако има нещо на света, за което съм способен да говоря убедително и смело, това си ти, Мейбъл, а в нашия последен разговор Джаспър и тук ме сложи в джоба си, дори съвсем ме посрами. Той ми говори колко си простодушна, какво добро и отзивчиво сърце имаш, как презираш тщеславието; могла си да се омъжиш за офицер — казваше той, но за теб главното са чувствата и ти предпочиташ да последваш гласа на сърцето си, отколкото да станеш жена на полковник. Каза ми такива неща за теб, че стопли душата ми: и за това, че си красива, но най-малко мислиш за красотата си; че твоите движения са естествени и грациозни, като движенията на бягаща кошута, макар и ти да не го подозираш; че имаш точни и разумни възгледи, добро и великодушно сърце…
— Джаспър! — възкликна Мейбъл, отстъпила най-сетне пред напора на своето чувство, което се изля с непреодолима сила, като дълго задържан поток, и падна в прегръдките на младия човек, плачейки като безпомощно дете. — Джаспър, Джаспър, защо сте крил това от мен?
Отговорът на Джаспър бе също тъй неясен, както и последвалият го несвързан диалог. Но езикът на чувствата лесно се разбира. Цял час измина като една минута за влюбените и когато Мейбъл дойде на себе си и си спомни за съществуването на други хора, нейният вуйчо отдавна и с най-голямо нетърпение крачеше по палубата на „Вихър“, чудейки се как Джаспър е могъл да се заплесне така, че да пропуска благоприятния попътен вятър. Но първата мисъл на Мейбъл беше за този, когото разкриването на нейните истински чувства засягаше най-пряко.
— О, Джаспър — каза тя с глас на осъден на смърт, — ами Следотърсача?
Сладка вода трепна — не от страх, а от мъчителната мисъл за страданието, което е причинил на своя приятел. Смутен и объркан, той се оглеждаше на всички страни, без да може да разбере къде е изчезнал. Следотърсача се бе оттеглил навреме, показвайки такт и деликатност, които биха направили чест и на най-запознатия с етикета придворен. Няколко минути влюбените мълчаливо чакаха неговото завръщане, незнаейки как да постъпят при тия трудни и необичайни обстоятелства. Най-сетне видяха своя приятел, който вървеше бавно със замислен и печален вид.
— Сега ми е ясно, Джаспър, какво си имал предвид, като ми казваше, че хората могат да се разбират един друг, без да проговорят нито дума — каза Следотърсача, като спря пред поваленото дърво, на което седеше младата двойка. — Да, сега разбирам. Сигурно е много приятен и увлекателен този разговор, когато го водиш с девойка като Мейбъл Дънъм. Ех, деца, деца! Казах аз на сержанта, че не е за нея такъв невеж и стар дивак като мене, но той не искаше и да ме чуе.