— Предполагам, че е вярно — отвърна девойката и лицето й се покри с едва видима руменина, тъй лека, че събеседниците й дори не я забелязаха. — Впрочем, толкова малко време имахме да разговаряме с моя скъп баща, че не съм съвсем сигурна. Но ето той идва, най-добре е да попитате самия него.
Въпреки скромното положение, което сержант Дънъм заемаше, във външността и в характера му имаше нещо, което будеше уважение. С висока, представителна фигура, сериозен и малко мрачен по характер, той беше точен и изпълнителен спрямо задълженията си и честен в начина си на мислене. Дори Кап, надменен и самоуверен, какъвто беше в отношенията си с хората, не се осмеляваше да прояви към стария войник безцеремонността, с която се отнасяше към другите. Говореше се, че Дънкън ъф Лунди, шотландски земевладелец по произход и комендант на форта, цени и оказва много повече внимание на сержант Дънъм, отколкото на всички други офицери. Дългогодишната практика караше майора да цени опитността и вярната служба повече от знатния произход и богатството. Макар сержантът да не хранеше надежда за по-нататъшно повишение, той с такова достойнство носеше сегашната си служба, че неволно предизвикваше всеобщата почит на гарнизона. Навикът да общува постоянно с войниците беше научил сержанта да се държи с тях взискателно и строго и да обуздава по този начин и най-малката проява на своеволие и недисциплинираност от тяхна страна. Това беше сложило отпечатък върху цялото му поведение и малцина в гарнизона се решаваха да противостоят на неговия авторитет. Капитаните се отнасяха към него добросърдечно, като към стар приятел, поручиците рядко се осмеляваха да оспорят мнението му по военните въпроси, а подпоручиците, както се говореше, изпитваха истинско страхопочитание към него. Затова никак не беше чудно, че известието на Мейбъл сложи край на този своеобразен разговор, макар Следотърсача, както всички знаеха, да беше единственият човек по цялата граница, който, без да има благороднически произход, си позволяваше да се държи със сержанта не само като с равен, но дори да проявява известна дружеска фамилиарност.
— Добро утро, братко Кап — каза сержантът, като се появи на бастиона с обичайната си сериозност и поздрави по военному. — Сутрешните ми задължения ми попречиха да се заема с теб и с Мейбъл, но сега имаме на разположение един-два часа, през които, надявам се, ще се опознаем по-отблизо. Не намираш ли, братко Кап, че момичето много прилича на онази, която тъй отдавна загубихме?
— Мейбъл е същински портрет на майка си, сержанте, винаги съм го казвал, макар че по ръст и фигура повече прилича на баща си. Но и на Каповци не им е липсвала гъвкавост и пъргавина.
Мейбъл хвърли плах поглед към суровите и твърди черти на своя баща, за когото по време на тъй дългата им раздяла тя бе събирала цялата си нежност на рано осиротяло дете. Признаците на вълнение по мрачното му лице, които той искаше да прикрие зад сдържаността си, я подтикваха да се хвърли на шията му и да се наплаче на воля. Но той така не отговаряше на образа, който тя мислено си беше създала, така я смущаваше неговата хладна сдържаност и официалност, че тя не би си позволила такава волност, дори и да бяха сами.
— Заради мен ти предприе дълго и трудно пътуване, но аз ще се постарая да направя престоя ти при нас колкото се може по-приятен.
— Чух, че очакваш заповед да вдигнеш котва, сержанте, и да се преместиш с койката си в някаква част на света, където, казват, имало хиляда острова.
— Следотърсачо, ти май си се поразпуснал и си забравил моето предупреждение.
— Не, сержанте, нищо не съм забравил, но просто не счетох за нужно да скрия намеренията ти от твоята плът и кръв.
— Всички военни придвижвания трябва да се извършват, без много да се говори за тях — възрази сержантът, като потупа приятелски, но и с известен укор, водача по рамото. — Ти си прекарал доста голяма част от живота си в битки с французите, за да знаеш стойността на мълчанието. Но както и да е, нашият план и без това скоро ще стане известен на всички, така че е безполезно повече да го крием. Да, предстои да изпратим отряд, за да смени един от постовете ни на езерото — още не мога да кажа със сигурност дали точно на Хилядата острова, и аз навярно ще го придружавам. В такъв случай смятам да взема и Мейбъл, та да има кой да ми приготвя яденето. Надявам се, братко Кап, че няма да се откажеш да дойдеш с нас и да прекараш месец на постна войнишка храна.
— Всичко ще зависи от маршрута ви. Горите и блатата не са ми много по сърце.
— Ще тръгнем с „Вихър“ и аз смятам, че за човек, привикнал с водата, това наше плаване ще бъде интересно и приятно.