— Какво да се прави, това е човешката природа, сержанте, чистокръвната шотландска човешка природа. Овесената питка, приятелю, да си говорим истината, е толкова вкусно нещо, че дори аз често си мечтая поне за едно залъче.
— Ако чак толкова започне да ги измъчва това чувство — говоря за войниците, сър, на мене и през ум не би ми минало да кажа такова непочтително нещо за вас, ако хората сериозно почнат да тъгуват по своето национално ядене, то бих си позволил съвсем скромно да предложа да доставим овесено брашно или да го приготвим тук. Сигурен съм, че тогава всички оплаквания ще стихнат. Съвсем малко е нужно, за да се изцерят, сър.
— Ти, както виждам, си шегобиец, сержанте! Но дяволите да ме вземат, ако не си прав. На света има и по-хубави неща от овесените питки. Ти например имаш прелестна дъщеря, Дънъм.
— Момичето прилича на майка си, майор Дънкън, и няма недостатъци — отвърна сержантът гордо. — И двете са отгледани само с хубаво американско брашно и с нищо друго. Момичето няма да ме посрами, сър.
— Разбира се, в това не се съмнявам. А сега да пристъпя към главното и да извадя всичките си резерви на предната линия. Интендантът Дейви Мюр е склонен да направи дъщеря ти своя жена и ме помоли първо аз да споделя намеренията му с тебе, тъй като се бои да не урони достойнството си. И нека ти кажа още, че половината от младежите във форта вдигат наздравици и говорят за нея от сутрин до вечер.
— Това е голяма чест за дъщеря ми, сър — отвърна сержантът хладно, — но съм сигурен, че в скоро време тези джентълмени ще си намерят по-интересна тема за разговор. Надявам се след две-три седмици да я видя омъжена за един честен човек.
— Да, Дейви наистина е честен човек, а това, струва ми се, не може да се каже за всеки интендант, сержанте — каза Лунди с лека усмивка. — Мога ли в такъв случай да кажа на уязвения от стрелата на Амура младеж, че работата е почти уредена?
— Благодаря ви, ваше благородие, но Мейбъл е сгодена за друг.
— Как, наистина ли? Това ще развълнува целия гарнизон. Впрочем надявам се, че е така, защото, да ти кажа ли откровено, сержанте, аз не съм привърженик на неравните бракове.
— И аз съм на същото мнение, ваше благородие, и никак не бих желал дъщеря ми да стане офицерска жена. Една благоразумна девойка трябва да се задоволи с това, което е имала и майка й.
— А мога ли да попитам, сержанте, кой е щастливецът, когото се каниш да наречеш свой зет?
— Следотърсача, ваше благородие.
— Следотърсача!
— Същият, майор Дънкън. Мисля, че неговото име не се нуждае от никакви пояснения. Едва ли има по-известен човек на границата от моя честен, смел и предан приятел.
— Да, това е вярно. Но дали човек като него е способен да направи щастлива една двадесетгодишна девойка?
— Защо не, ваше благородие? Той е стигнал върха на своето призвание. Няма друг водач при нас в армията, който да се ползва с такова уважение като Следотърсача и така да го заслужава.
— Това е съвсем вярно, сержанте, но може ли само със славата на водач да се спечели любовта на една девойка?
— Да се вслушвате в капризите на младите момичета, сър, според мен е все едно да питате новобранеца за съвет. Ако започнем да се равняваме по необучените новобранци, никога не бихме могли да строим полка както трябва, майор Дънкън.
— Но какво общо има дъщеря ти с един невеж новобранец? За своето положение тя е доста умна и възпитана, такова момиче дори и в стария Албион трудно ще се намери. Тя споделя ли твоето мнение по този въпрос? Впрочем сигурно го споделя, щом като ми казваш, че е сгодена.
— Още не съм говорил с нея за това, ваше благородие, но някои дребни указания ми дават основание да смятам, че решението е взето и от нейна страна.
— И какви са тези указания, сержанте? — попита майорът. Разговорът започваше все повече да го интересува. — Да си призная, любопитно ми е да узная нещо повече за начина, по който разсъждава една млада девойка — нали и аз самият съм ерген.
— Ето например, ваше благородие, когато аз говоря на момичето за Следотърсача, то ме гледа право в очите, приглася ми във всичко, което разказвам в негова полза, и се държи така открито и прямо, без всякакво стеснение, сякаш го смята вече наполовина за свой мъж.
— Хм! И по тези признаци, Дънъм, ти съдиш за чувствата на дъщеря си?
— Разбира се, ваше благородие, те ми се струват тъй правдиви. Когато някой от нашите войници ме гледа право в очите и хвали своя офицер, моля да ме извините, ваше благородие, но хората понякога си позволяват да говорят за своите началници — и когато някой от тях ме гледа право в очите и хвали капитана си, аз веднага разбирам, че този човек е честен и мисли това, което казва.