Летните горещини едва се усещаха в Осуиго по времето, което описваме. Сянката на гората и свежият ветрец, подухващ откъм езерото, така гасяха жегата, че нощите биваха винаги прохладни, а дните не бяха душни.
Беше септември, месецът, през който силните морски ветрове често се понасят над страната и достигат чак до Големите езера. Тогава и сладководните моряци се радват на тяхното благотворно въздействие — телата им се освежават, духът им се ободрява и нов прилив на сили протича в жилите им. Такъв беше и денят, в който гарнизонът се събра, за да присъства на онова, което комендантът на шега нарече „турнир“. Лунди беше образован човек, поне що се отнася до професията му, и немалко се гордееше с това, че напътства своите млади подчинени към четене и мислене и събужда у тях интерес към по-интелектуалните страни на тяхната професия. За човек, който води войнишки живот, библиотеката му беше сравнително голяма и с добре подбрани четива и той с охота заемаше книги на всеки, който желаеше да чете. Това насаждаше у младите нови вкусове и потребности и бе източник на нови идеи за развлечения. Сред тези бяха спортните игри и състезанията от рода на това, на което те се готвеха да се насладят през описвания от нас ден.
Повлияни от хрониките за рицарските времена, граничарите се стараеха да придадат на тези забавления блясък и романтичен колорит, който всъщност никак не беше чужд на професията и навиците на войника, а също и на уединения форт, разположен в тази дива живописна местност. Макар че всички с радостно вълнение очакваха предстоящото развлечение, не се забравяше и охраната на форта. Един обикновен наблюдател, застанал на крепостния вал и обърнал поглед към блесналата водна шир, разпростряла се чак до северния хоризонт, и към задрямалата безкрайна гора, която запълваше втората половина на панорамата, би си помислил, че това място е най-тихото и сигурно обиталище в целия свят. Но Дънкън Лунди прекрасно знаеше, че от гората всеки миг могат да изскочат стотици индианци, готови да унищожат форта и всичко, което се намира в него, и че това предателско езеро представлява удобен път, откриващ лесен достъп за по-цивилизованите, но не по-малко коварни врагове — французите, които дебнеха всеки миг на притъпено внимание, за да ги нападнат неочаквано. Разузнавачески отряди, командвани от стари и опитни офицери, които не се интересуваха от спортните игри, бродеха из гората, а една рота войници караулеше в самия форт с поръчение за най-строга бдителност, сякаш силен неприятел вече се забелязваше в далечината. Тези предохранителни мерки позволяваха на останалите офицери и войници безгрижно да се отдадат на сутрешното забавление.
Състезанията трябваше да се състоят на една еспланада, разположена на самия езерен бряг, малко на запад от форта. Тази площадка, почистена от всякакви дървета и пънове, обикновено служеше за учебно поле, защото гърбът й беше защитен от езерото, а източната й страна — от крепостните постройки. По такъв начин по време на учение можеше да се очаква нападение само от две страни, а тъй като сечището, което се простираше на север и на запад, беше много просторно, неприятелят, за да се приближи на разстояние, подходящо за стрелба, трябваше да излезе от прикритието на гората и това вече го правеше безопасен.
Обичайното въоръжение на форта бяха мускетите, но за случая бяха събрани около петдесет ловджийски карабини. Във въоръжението на всеки офицер от полка влизаше и по една ловджийска пушка, която той ползваше за свое собствено забавление. Част от пушките принадлежаха на водачите и приятелски настроените индианци, които често навестяваха форта. А имаше и резерв от пушки за общо ползване, с които разполагаха главно онези, които ходеха на лов за дивеч и попълваха полковите запаси. Сред хората, владеещи добре това оръжие, се наброяваха около пет-шест души особено точни стрелци, чиито имена се славеха по цялата граница, десетина-дванадесет души, за които се смяташе, че минават средното ниво, останалите, а те бяха мнозинство, стреляха точно, но не тъй, както се изискваше за днешното състезание.
Щеше да се стреля от сто ярда разстояние без опора. За мишена щеше да служи една дъска с очертани концентрични бели кръгове по нея и бял център. Първи започнаха да се състезават войниците, които желаеха да покажат изкуството си, но не се стремяха към наградите. Тази част от състезанието не беше особено интересна и сред зрителите все още не се виждаше нито един офицер.