Докато подреждаше вещите си в удобната и хубава каюта, Мейбъл не можа да се въздържи от радостната мисъл, че именно към нея Джаспър бе проявил такова внимание. Като привърши работата си, тя отново се качи на палубата. Там всичко беше в движение. Хората сновяха напред-назад с раниците си и с другите си вещи. Но навикът към ред и дисциплина скоро сложи край на това суетене. На кораба настъпи пълна, бихме казали, дори тържествена тишина, която неминуемо навеждаше на мисълта за предстоящото изпълнено с опасности приключение.
Предметите на брега губеха очертанията си в падащия мрак. Покритата с гори земя се открояваше като някаква тъмна, безформена маса на светлото небе. Скоро по него една след друга започнаха да проблясват звезди и меката им, кротка светлина пораждаше онова чувство на покой, което винаги съпровожда нощта. В целия този пейзаж имаше нещо успокояващо, но в същото време тревожно, което се предаваше и на седналата на палубата Мейбъл. Следотърсача стоеше до нея както винаги облегнат на дългата си пушка, и в този сумрачен вечерен час суровото му, силно изрязано лице й се струваше особено замислено.
— За тебе, Следотърсачо, такава експедиция навярно не крие нищо ново — забеляза Мейбъл, — но все пак ме учудва, че всички сте така мълчаливи и умислени.
На това ни е научила войната с индианците. Вашите запасняци са силни в приказките, но слаби в делата, докато войниците които често се срещат с мингосите, знаят цената на мълчанието! Мълчаливата войска в гората с двойно по-силна, а бъбривата — двойно по-слаба. Ако силата се криеше в езика, то жените, съпровождащи обоза, винаги щяха да излизат победители.
— Но ние не сме войска, нито пък сме в гората. Нима можем да се опасяваме от мингоси и тук, на „Вихър“?
— Попитай Джаспър как е станал капитан на кутера и ще получиш отговор на този въпрос! Никой не може да се смята в безопасност от мингосите, ако не познава истинската им природа, и дори когато я познава, трябва да умее да действа предпазливо и разумно. Но пак ти казвам, попитай Джаспър как е станал капитан на този кутер!
— А как е станал наистина? — попита Мейбъл и нейният жив интерес зарадва простодушния й събеседник, който беше толкова предан на своя приятел, че не изпускаше случай да го похвали. — Прави му чест, че още тъй млад, е постигнал такова положение.
— Да, така е, и той го заслужава. Заслужава дори много повече. И командването на фрегатата не би могло достатъчно да го възнагради за неговата храброст и хладнокръвие. Но на Онтарио фрегати няма и навярно никога няма да има.
— Но Джаспър… Ти още не си ми разказал как е станал капитан на кутера.
— Това е дълга история, Мейбъл, и сержантът, твоят баща, ще ти я разкаже по-добре от мен, защото той го е видял с очите си, а аз тогава бях на далечно разузнаване. Самият Джаспър, трябва да се признае, е лош разказвач. Често пъти съм го чувал да го разпитват за това, но той никога не можа да го разправи както трябва, макар всеки да знае, че е било знаменито приключение. Не, не, Джаспър не е добър разказвач, това ще признаят и най-добрите му приятели. „Вихър“ е бил вече почти в ръцете на французите и мингосите, когато Джаспър го е спасил, и то по начин, на какъвто може да се реши само една бърза мисъл и едно храбро сърце. Сержантът знае всичко по-добре от мене и аз бих искал да го помолиш някой ден, когато няма по-важна работа, да ти разкаже. Колкото до Джаспър, него няма смисъл да го закачаш, само ще смотолеви нещо, той не умее да разправя такива истории.
Мейбъл реши още същата вечер да помоли баща си да й разправи всички перипетии на това приключение, защото на нея й се струваше, че едва ли има нещо по-интересно и по-важно от това, да слушаш похвали за един човек, която е такъв лош разказвач на собствените си подвизи.
— „Вихър“ ще остане ли с нас, като стигнем острова — попита девойката след кратко колебание, защото не беше уверена дали въпросът й е съвсем уместен, — или ще ни остави сами?