— Това не е изключено. Джаспър обикновено не държи кутера в бездействие, когато има какво да се върши. Но моето призвание е другаде и водата, а особено корабите, не ме влекат много освен кануто — и то само когато се наложи да преминавам с него прагове и водопади. Затова не смея да давам преценки. Във всеки случай не се съмнявам, че щом командването е в ръцете на Джаспър, всичко ще мине добре. Той умее да намира пътя си по Онтарио, както делауерът — в гората.
— А защо нашият делауер, Голямата змия, не е с нас тази вечер, Следотърсачо?
— По-скоро трябваше да попиташ: „Какво правиш ти тук, Следотърсачо?“ Голямата змия е там, където му е мястото, а аз не съм на своето. Той тръгна с още двама-трима души на разузнаване по брега и ще се присъедини към нас чак при островите, за да предаде сведенията, които е събрал. Сержантът е твърде опитен войник, за да тръгне на среща с врага, без да помисли за тила си. Колко жалко, Мейбъл, че баща ти не се е родил генерал, както някой от тези англичани, дето дойдоха тук! Сигурен съм, че за една седмица нямаше да остави нито един французин в Канада, ако можеше да действа по своему.
— А нима ни предстои да се срещаме с неприятели? — попита Мейбъл с усмивка и за първи път изпита лека тревога при мисълта за опасностите, които криеше експедицията. — Има ли вероятност за някакви схватки?
— Дори и да има схватки, Мейбъл, ще се намерят мъже, които с готовност ще застанат между опасността и тебе. Но ти си дъщеря на войник и ние всички знаем, че имаш смел дух. Не оставяй страха пред една битка да прогони съня от хубавите ти очи.
— Тук, сред горите, аз се чувствувам много по-смела, отколкото в града с неговите пороци и изкушения, Следотърсачо, макар че и там винаги съм се старала да не забравям какво дължа на своя скъп баща.
— Да, ти си същата, каквато е била и твоята майка. Още преди очите ми да видят твоето мило личице, сержантът ми казваше: „Сам ще видиш, Следотърсачо, Мейбъл напълно прилича на майка си. Не е някое страхливо и малодушно момиче, което ще почне да хленчи и да безпокои човека, когато на него са му нужни всички сили. Не, тя ще насърчава мъжа си и ще поддържа духа му в минути на опасност.“ Ето какво ми разказваше той.
— А защо му е било нужно на баща ми да ти разправя всичко това, Следотърсачо? — попита замислено девойката. — Може би е смятал, че ще си съставиш по-добро мнение за мене, ако знаеш, че не съм глупава страхливка, на каквито повечето жени обичат да се правят.
Притворството и лъжата, освен ако не бяха предизвикани от необходимостта да се измами противникът, бяха напълно чужди на природата на Следотърсача и той се почувства немалко смутен от този прост въпрос. Някакво вътрешно чувство, за което самият той не можеше да си даде обяснение, му подсказваше, че не е уместно открито да признае истината. Да я скрие, също не можеше — това означаваше да влезе в противоречие с привичките си и чувството си за справедливост. За да излезе от това затруднение, той неволно прибегна до един среден път: да не казва онова, което смяташе, че не бива да се казва, но и да не го скрива напълно.
— Ти знаеш, Мейбъл — каза той, — че ние със сержанта сме стари приятели и сме били рамо до рамо в много кръвопролитни битки и сражения — всъщност може би не съвсем рамо до рамо, защото аз като разузнавач винаги бях малко по-напред, а твоят баща със своите войници, както подобава на един сержант от кралските войски — малко по-назад. Такъв ни е обичаят на нас, участниците в тези схватки, че щом престанат да трещят куршумите, на часа забравяме и самите битки, и вечер, около огъня или в поход, си говорим за нещата, които са ни най-близко до сърцето — точно тъй както вие, младите момичета, когато се съберете да се посмеете и побъбрите, си споделяте най-съкровените мечти и мисли. И няма нищо чудно, че сержантът, който има такава мила дъщеря и я обича повече от всичко на света, постоянно ми разправяше за нея, а аз, който нямах нито дъщеря, нито сестра, нито майка, нито някакви роднини и близки, нито една жива душа, която да обичам, освен делауерите, охотно го слушах. И ето че те обикнах, Мейбъл, още преди да съм те видял. Да, толкова много слушах за тебе, че те обикнах.
— А сега, като ме видя — прекъсна го девойката без всякакво смущение и се усмихна непринудено — на нея и през ум не й минаваше, че зад всичко това може да се крие нещо повече от обикновени бащински или братски чувства, — вече си разбрал колко прибързано е да се чувстваш приятел с човек, когото познаваш само от хорски приказки.