— Това не е обикновено приятелство, Мейбъл. Това, което изпитвам към теб, съвсем не е приятелство. Аз съм приятел на делауерите, приятел съм с тях още от детството си, но чувствата, които изпитвам към тях или към най-добрия измежду тях, съвсем не са същите като онези, които се породиха у мен след разказите на сержанта и особено сега, след като вече те опознах отблизо. Понякога си мисля, че не е хубаво за човек, който има смела и рискована професия — например водачът, разузнавачът, пък дори и войникът, — да свързва приятелство с жена, и особено с млада жена. Това може да отслаби енергията и предприемчивостта му и да го отклони от призванието му.
— Ти, разбира се, не искаш да кажеш, Следотърсачо, че дружбата с една девойка като мене ще те направи по-малко смел и ще те накара да се биеш срещу французите с по-малко охота отпреди?
— Не, не, но ако ти си в опасност например, боя се, че смелостта ми ще стигне до безразсъдство. По-рано, още преди да се опознаем отблизо, ако мота така да се изразя, обичах да си мисля за походи, за засади, за битки и разни други приключения, но сега те малко занимават ума ми. Мисля си повече за вечери, прекарани в разговори в казармените бараки и за най-различни други неща, нямащи нищо общо с вражди и кръвопролития — за млади жени например, за веселия им смях, за нежните им гласове, за очарователните им лица и за вежливите им обноски! Понякога казвам на сержанта, че той и дъщеря му ще станат причина да се провали най-опитният водач на границата.
— Защо говориш така, Следотърсачо? Напротив! Те ще се постараят този отличен водач да стане още по-добър. Ти не ни познаваш, ако мислиш, че аз или баща ми бихме желали да се промениш. Остани си такъв, какъвто си — честен, почтен, добросъвестен, безстрашен, умен и изпитан водач и нито моят скъп баща, нито аз ще променим мнението си за тебе.
Беше вече съвсем тъмно и Мейбъл не виждаше развълнуваното лице на събеседника си. Но по това, с каква пламенност и откритост говореше, беше съвсем ясно, че тя не изпитва никакво смущение и че думите й са напълно искрени.
Страните й бяха леко поруменели наистина, защото пламенните й думи бяха плод на най-чистосърдечни чувства, но душата й не изпитваше трепет и сърцето й биеше с все същия равномерен ритъм. Накратко казано, с поведението си тя открито и прямо показваше почитта и благоразположението си към един мъж, който с качествата и постъпките си напълно го бе заслужил, без да изпитва онова вълнение, което обикновено съпътства, излиянията на по-нежни чувства.
Но Следотърсача беше твърде неопитен, за да долови разликата. Колкото и скромен да беше, думите на Мейбъл събудиха у него надежда. Той не искаше или по-точно не беше в състояние да се изкаже докрай, затова се дръпна настрани и цели десет минути мълчаливо гледа, звездите, опрян на пушката си.
В това време на бастиона, както вече споменахме, Лунди и сержантът водеха последен разговор.
— Прегледа ли раниците на войниците? — попита майор Дънкън, след като хвърли поглед на представения му от сержанта писмен доклад, който той не можеше да прочете в тъмнината.
— Всички до една, ваше благородие.
— А мунициите и оръжието?
— Всичко е в пълен ред, майор Дънкън, и е готово за действие.
— Подбра хората по моя списък, нали, Дънъм?
— Без изключение, сър. По-добри хора в целия полк не могат да се намерят.
— На теб ще са ти нужни най-добрите войници, сержанте. Вече три пъти правихме този опит под началството на наши млади офицери. Те всички ме убеждаваха, че ще успеят, но се провалиха. След толкова подготовка и разноски не ми се ще да изоставя проекта, който бяхме замислили, но този опит ще бъде последен и успехът му ще зависи изключително от теб и Следотърсача.
— Можете да разчитате изцяло и на двама ни, майор Дънкън. Задачата, която сте ни поставил, е напълно по силите и опитността ни, затова, вярвам, че ще я изпълним с чест. Сигурен съм, че за Следотърсача тази работа няма да представлява и най-малка трудност.
— Да се надяваме, сержанте. Странен човек е той, Дънъм, и дълго време беше загадка за мене, но сега като го опознах, го уважавам много повече от който и да генерал от войската на негово кралско величество.
— Надявам се, сър, че ще погледнете с одобрение на брака между него и Мейбъл, който аз така силно желая и насърчавам.
— Колкото до това, сержанте, времето ще покаже — отвърна Лунди с усмивка, която в тъмнината Дънъм не можа да забележи. — Често пъти е по-трудно да се справиш с една жена, отколкото с цял полк войници. Впрочем на теб ти е известно, че и интендантът, който също може да ти стане зет, ще участва в експедицията, нали? Надявам се, че ще му дадеш възможност, както и на останалите претенденти, да спечели благосклонността на дъщеря ти.