Веднага щом от „Вихър“ забелязаха, че лодката на сержанта, последния човек, когото очакваха на борда, се отделя от брега, вдигнаха котвата и кутерът с помощта на греблата обърна нос на изток. Няколко мощни загребвания, в които взеха участие и част от войниците, отправиха лекия плавателен съд към речното течение и то го понесе бавно навътре. Вятър все още нямаше. Стихна дори и почти неуловимото въздушно дихание, повяло откъм езерото при залез слънце.
На кутера цареше необичайна тишина.
Всички, които се намираха на борда, съзнаваха, че се впускат в едно опасно начинание с неизвестен край. Нощната тъмнина, чувството за дълг, късният час и тайнствената обстановка на само го отплаване придаваха на момента особена тържественост. За това спомагаше и навикът към дисциплина. Почти всички мълчаха, само от време на време някой се обаждаше, и то с приглушен глас. „Вихър“ бавно се отдалечаваше от брега, все още носен от течението на реката. После спря и зачака да задуха обичайният за това време брегови вятър. Измина половин час, а „Вихър“ продължаваше да стои неподвижно, като захвърлена във водата цепеница. Докато се извършваха всички тези незначителни промени в положението на кутера, въпреки пълната тишина, която цареше на него, не всички разговори бяха стихнали. Сержант Дънъм, след като първи се увери, че дъщеря му и нейната спътница се намират на горната палуба, въведе Следотърсача в задната каюта, затвори внимателно вратата и като се убеди, че никой не може да ги подслушва, подхвана разговора:
— Изминаха вече много години, откакто ти започна да делиш с мене всички трудности и опасности, които крие гората, приятелю.
— Да, сержанте, да. Ето защо понякога се безпокоя, че съм малко стар за Мейбъл. Та тя още не беше родена, когато ние с тебе, рамо до рамо, вече се биехме срещу французите.
— Това да не те тревожи, Следотърсачи. Аз бях почти на твоите години, когато най-после успях да склоня нейната майка да ми стане жена. Освен това Мейбъл е сериозно и разсъдливо момиче. За нея естествено най-важното от всичко е характерът па човека. Младеж като Джаспър Сладката вода никога не би могъл да спечели благоволението й, макар че е и млад, и хубав.
— А нима Джаспър мисли да се жени? — простичко, но сериозно попита Следотърсача.
— Надявам се, че засега не… Или поне дотогава, докато не докаже на всички, че е достоен да има жена.
— Джаспър е смел и доблестен младеж и в професията си няма равен на себе си. Той с пълно право може да си търси жена, както и всеки друг.
— Ще ти кажа прямо и откровено, Следотърсачо: доведох те тук, за да поговоря с тебе именно за този младеж. Майор Дънкън е получил някакви сведения, които са го навели на подозрението че Джаспър е предател и се е продал на врага. Аз бих искал да чуя твоето мнение по този въпрос.
— Не те разбирам.
— Казвам, че майорът подозира Джаспър в измяна, подозира го, че е шпионин на французите — най-лошото от всичко, че са го подкупили да ни предаде. Затова са предизвестили майора с писмо и той ме натовари да не изпускам из очи ни едно движение на младежа, защото се страхува, че ще се натъкнем на врага, когато най-малко ще го очакваме, и то по вина на Джаспър?
— Дънкън Лунди ли ти каза това, сержанте?
— Той самият, Следотърсачо, и макар че не исках да повярвам и една дума от цялото това обвинение срещу Джаспър, сега вече нещо отвътре ми подсказва, че не бива да му се доверявам. Ти вярваш ли в предчувствията, приятелю?