— Идват. Сега ще стане много шумно. Те ще хвърлят отгоре колан и аз ще ви завържа. Ще ви вдигнат, вътре някой ще ви помогне да го свалите и да се настаните. Ще ви транспортират до болницата. През цялото време с вас ще има двама от нашите хора, които ще ви охраняват, докато се приберете вкъщи. Сега вече знаете какво ви очаква.
— Благодаря за всичко. Бихте ли предали също и на Флейм, че му благодаря?
Той кимна.
— И двамата сме на ваше разположение. Радваме се, че сте жива.
— Може ли да предадете на Слейд, веднага след като го откриете, да се свърже с мен? Притеснявам се за него и няма да имам спокойствие, докато не разбера, че е в безопасност.
— Да, ще го направя. — Обърна гръб на Триша и погледът му отново се насочи към небето.
— Ето го. Запушете си ушите. Това са много шумни машини. Причиняват ми главоболие, но някои неща не могат да бъдат избегнати.
Младата жена се изправи, когато хеликоптерът закръжи достатъчно ниско над върховете на дърветата, за да избегне удара в тях. Завихрянето на въздуха от перките му вдигна облак прах и листа, което я принуди да покрие лицето си. Напълно бе съгласна със Смайли, когато го чу, че изруга — вулгарна, мръсна дума. Наистина не очакваше с нетърпение следващите няколко минути.
Някой я докосна по ръката. Смайли я хвана и я заведе до мястото, където висеше колана. Нежно я побутна да влезе в отворите му. Повдигна краката й, за да нагласи каишите на бедрата й, после преметна презрамките през раменете й, накрая закопча колана на кръста й. Намигна й и отстъпи назад. Триша стисна въжето, когато той вдигна ръка към хеликоптера и даде знак. Ремъците се обтегнаха, щом краката й се отлепиха от земята.
Тя затвори плътно очи и се опита да не изпадне в паника, когато вятърът я завъртя. Не ги отвори, докато някой не я сграбчи за кръста. Погледна надолу и видя Смайли, навел глава, покрил лицето си с ръка. Листа и прах се въртяха бясно близо до земята, завихрени от масивните перки на машината. Този, който я държеше за талията, я издърпа навътре от вратата, докато картината долу се скри от погледа й.
В задната част на хеликоптера имаше двама мъже от Новите видове. Те бяха от кучешкия вид, беше ги срещала в Хоумленд. Брас изглеждаше мрачен, на другия не можеше да си спомни името. Помогнаха й да свали колана, затвориха вратата на машината и я настаниха на една от седалките. Брас й подаде слушалки и й посочи своите, за да й покаже как да ги сложи.
Силният шум на хеликоптера я оглуши. Кимна на Брас в знак на благодарност и си помисли, че името не му подхожда. Той имаше кафява коса, беше огромен с широки рамене, над един и деветдесет висок, с много тъмни очи. Другият мъж бе тъмнокос и тъмноок. По телосложение бе като близнак на Брас. Брас седна до нея, а другият — на седалката срещу тях.
Хеликоптерът кацна на площадката на болницата — пътуването не беше дълго. Медицинският персонал се втурна към тях с носилката и за миг пред очите на Триша изникна подобна картина от нощта, когато Слейд бе нахлул в живота й. Въпреки че сега тя беше в много по-добро състояние от него.
Позволи им да я стегнат с ремъците към носилката, без да спори, тъй като беше наясно с болничната практика. Знаеше, че лекарите дават най-доброто от себе си за пациентите наоколо и се опита да забрави, че е била една от тях, когато я вкараха в залата за прегледи. Брас и другият мъж я последваха, без да се отделят от нея.
Дежурният лекар, в края на тридесетте, атрактивен и със златист тен, свидетелстващ за дълго време прекарано на голф игрището, влезе в помещението.
— Аз съм доктор Ейвън Тауърс. Как е вашето име?
— Казвам се доктор Триша Норбит. — Видя го как трепна и му се усмихна. — Кълна се, че ще бъда послушна. Преди няколко дни катастрофирах с джип, който се преобърна надолу по един склон, и бях без предпазен колан. Това е дълга история. Знам, че трябва да се пътува с него, но секунди преди произшествието ми се наложи да го откопчая. Претъркалях се вътре в автомобила, но не съм падала извън него. После бях физически малтретирана от един идиот, който ме удари няколко пъти в лицето. Нямам наранявания по шията и гърба. Не проявявам никакви признаци на вътрешни травми. — Замълча. — Нямам алергии, не съм оперирана, с изключение на сливиците, когато бях на десет. Не вземам лекарства, не пия, не пуша, не употребявам наркотици. Сега млъквам и ви оставям да си вършите работата.
Лекарят кимна.
— Благодаря. Всъщност ме улеснихте. Да сте имали някакви симптоми на мозъчно сътресение?