Рансъм дори не трепна.
Тя измъкна чиста кърпичка от джоба си.
– Дайте на мен. – И докато попиваше раната, огледа ръката му. Голяма, силна. Обезобразена с най-различни дребни следи от порязвания и изгаряния – едни по-пресни, други избледнели. На средния десен пръст херцогът носеше златен пръстен с печат. Овалният герб беше с внушителни размери. Личеше си, че херцозите обичат всичко да се забелязва.
– Раната все още кърви – рече тя. – Надали ви се намира пластир тук?
– Не.
– Тогава ще я притиснем, докато кървенето спре. Позволете ми. Не ми е за първи път. – Тя надипли кърпичката около пръста му и стисна силно. – Ето. Сега ще почакаме минута-две.
– Оставете на мен. – Той се отскубна и сам притисна раната.
И тъй започна да тече най-дългата и чувствена минута в живота на Изи.
В миналото тя бе преживяла не една несподелена любов. Но обикновено си губеше ума по някой вглъбен учен с костюм от туид или поет с рошави черни къдрици и печално лице.
Херцогът на Ротбъри не приличаше на нито един от джентълмените, в които се бе влюбвала. Той беше суров, неотстъпчив и дори преди раняването си не бе обичал да чете. На всичкото отгоре двамата си оспорваха правото на собственост върху замъка и той бе заплашил да я изхвърли в студената нортъмбърландска нощ.
Въпреки това от трепет и вълнение ù прималяваше.
Той бе тъй близо до нея. Тъй снажен. И тъй властен.
Истински мъжкар.
Всяка брънка от женското ù същество обединяваше усилията си, за да отвърне на предизвикателството. Вероятно това изпитват алпинистите, когато застанат в подножието на някой заснежен връх, зареян във висините. Изпълнени с възторг от невероятната възможност, но и със страх пред опасността. С омекнали колене.
– Снежинка – с насмешка рече херцогът, подпирайки се на ръба на масата. – Трябва да я прекръстиш на Пиявица. Кой нормален човек гледа невестулки в дома си?
– Беше ми подарък.
– Кой нормален човек избира невестулка за подарък?
– Един от почитателите на баща ми.
– Човек ще си рече, че е бил някой от враговете му.
Изи седна до него на ръба на масата и се примири – трябваше да разкаже цялата история. Тя добре показваше как литературният успех на баща ù и обичта на хората така и не им донесоха никаква полза.
– Баща ми пишеше сага за рицари, техните дами, злодеи, магьосници... замъци. За всичко, свързано с романтичните рицарски подвизи. Историите до една бяха представени като приказки, които той разказва за лека нощ на дъщеря си. Малката Изи Гуднайт.
– Ето защо Арчър очакваше да види малко момиченце?
– Да. Те всички това очакват – отвърна тя. – Героинята в приказките притежава белка. Измислена белка, естествено. Но смела и вярна, съвършено величествена, бяла и с тънко вратле като господарката си. Та тази измислена белка върши всякакви измислени хитрости и номера като например да прегризе въжетата, с които Сенчестият рицар, също измислен герой, връзва господарката ù, когато я отвлича за трети път. И тъй, един от преданите читатели на баща ми решил, че би било чудесно да подари на истинската Изи Гуднайт истинска белка, която да си бъде само нейна.
Няма ли да е чудесно? – трябва да си е казал глупакът. – Няма ли да е прекрасно, очарователно?
Е, не. В действителност не беше. Нито за Изи, нито за Снежинка.
Истинската белка не беше мило, смело и вярно животинче. Да, Снежинка беше лъскава и грациозна – особено когато зимата оцветяваше гъстата ù козинка в бяло. Но макар да тежеше четвърт килограм, тя беше зъл хищник и през годините Изи беше понесла своя дял от ухапвания и щипания.
– Глупав подарък – рече херцогът.
Тя трябваше да се съгласи с мнението му. Но въпреки всичко вината не беше на Снежинка. Тя си беше такава. Беше се родила невестулка. А и вече беше стара, почти на девет години. Изи не можеше да я хвърли ей така на вълците – или пък на кучето.
– Допускам, че лорд Линфорт е следвал подобен импулс. Вярвал е, че ще бъде прекрасно да подари на малката Изи Гуднайт неин истински замък.
– Ако не искате чудатия си подарък, може да се откажете от него.
– Но този подарък не е като белката. Замъкът е недвижимо имущество. Не разбирате ли каква рядкост е това за жена? Имотите принадлежат на бащите, братята, съпрузите, синовете ни. Ние все оставаме с празни ръце.
– Не ми казвайте, че сте една от онези жени, които имат радикални идеи.
– Не – отвърна тя. – Аз съм една от онези жени, които нямат нищо. Броят ни е доста голям.
Тя сведе поглед.
– Когато баща ми почина, всичко премина в ръцете на братовчед ми. Той наследи родния ми дом, цялата мебелировка в него. Всяка чиния в шкафовете, всяка книга в библиотеката. Дори дохода от разказите на баща ми. Какво имам аз освен доброто си име? Снежинка.