Ръцете ù затрепериха. Не можа да се овладее; все още беше бясна на баща си. Яд я беше, че трябваше да умре, и то по този начин. През всичките години тя беше до него, беше се отказала от личен живот, а той така и не бе намерил време да поправи завещанието си и да я осигури, в случай че ги сполети най-лошото. Освен това бе твърде зает да играе ролята на любещ баща, който разказва приказки на дъщеря си.
Херцогът като че недооцени несправедливостта на положението ù.
– Значи, все пак имате къде да се подслоните. Имате братовчед. Той ще ви помогне.
– Мартин? – тя се разсмя при тази мисъл. – Още от деца той винаги ме е презирал. Това е момчето, което ме блъсна в езерото, когато бях на осем, а сетне застана на брега и се смя, докато аз плюех вода и махах безпомощно с ръце. Тогава не ми хвърли въже и сега няма да го стори. Остава ми само едно. Точно както и тогава.
– Какво?
– Да се науча да плувам. По най-бързия начин.
Широката му уста се понадигна в единия край. Изи не можа да реши дали с одобрение, или насмешка. И в двата случая полуусмивката му я обезпокои.
– Слушате ме, докато аз бърборя. – Тя наклони глава настрана и надникна под импровизирания компрес. – Мисля, че кървенето спря.
Мъжът откъсна със зъби една ивица от кърпичката, уви с нея пръста си, внимателно загърна краищата и я върза здраво.
– Знам, че не искате да напуснете замъка „Призрак“ – рече тя. – Може да се споразумеем за наем на всяко тримесечие.
Наемът от имот с тези размери щеше да ù стига да си намери добре обзаведена къща. Не ù трябваше много. След няколкомесечните си странствания по чуждите домове тя жадуваше за дребни домашни радости. Пердета, свещи. Да спи под завивки, избродирани с нейния собствен монограм.
Просто нещичко, все едно какво, което да може да нарече свое.
– Това е лудост! – възкликна херцогът. – Няма да плащам наем в собствения си замък!
– Но той не е ваш. Вече не. Граф Линфорт го е купил и завещал на мен.
Той поклати глава.
– Линфорт е бил измамен. Някой мошеник е подправил документите, за да оскубе умиращия старец. Аз държа на служба повече от дузина икономи и адвокати, които управляват делата ми, и те не биха продали нищо без моето съгласие.
– Съвсем сигурен ли сте? – Изи повдигна вежди и огледа камарата неотворени писма. – Откъде знаете, щом не сте преглеждали пощата си от месеци насам?
Тя издърпа един плик от купчината и го завъртя.
– Ако желаете, аз бих могла да ви помогна да прочетете писмата и да им отговорите. Години наред бях секретарка на баща си.
– Не ми трябва помощта ви!
Изрече го тъй рязко, че тя изпусна плика.
– Нека ви дам един урок по история, след като баща ви тъй много е обичал приключенията от миналото. Моите предци са получили земите и титлите си, защото успешно са бранили границата от шотландците. А това не е ставало, като са вдигали ръце с думите: „Добре, така да бъде“ всеки път, когато някой е почуквал на вратата, за да отмъкне замъка им.
Изи се засмя.
– Но аз не съм банда шотландски разбойници. Пък и ние не живеем в шестнадесети век.
– Съвсем вярно. Ние имаме закони и съдилища. Затова, ако искате да предявите претенциите си върху замъка, намерете си адвокат. Дайте му да прегледа книжата ви и да пише на моя. Двамата могат да си разменят аргументи. Накрая делото ще се гледа в съда. Някъде след около три години. Ако имате късмет.
Три години?
Изи не разполагаше с толкова време. Ако я изгонеха със сила, не беше сигурна, че ще преживее и три дни. И пари за адвокати нямаше, още по-малко за способен адвокат, който да се изправи срещу херцога.
Нямаше друг избор, освен да държи на своето. Да се държи, сякаш е господарката на замъка. Ако Ротбъри успееше да я отпъди днес, втори път нямаше да може да прекрачи прага му.
– Ако вашите адвокати желаят да дойдат тук и да проверят документите, са добре дошли. Но аз няма да си тръгна.
– Нито пък аз. – Здравата половина на челото му се смръщи. Ако можеше, помисли си Изи, мъжът би ù хвърлил такъв свиреп поглед, че и диамант би се пръснал под него.
– Вашата суровост е безполезна. Мръщете се колкото желаете, но за бога, та вие сте ме пренесли тук на сушина от дъжда. Мога пак да припадна само като си помисля за това.
– Не и от галантност.
– Тогава защо?
– От практичност. Не можех да ви оставя на дъжда. Щяхте да привлечете злосторници.
Тя се усмихна.
– Мили боже! Освен всичко друго, и чувство за хумор.