Личеше си, че напоследък не му бяха правили комплименти. Херцогът имаше вид на човек, по когото бяха хвърлили граната. Или пък мокро коте.
Той беше богат, могъщ, гневен и силен. Но поне по един въпрос Изи го превъзхождаше. Тя не губеше кураж. Умееше да се справя с докачливи създания и можеше да извлече полза и от най-лошата ситуация.
Захвърлена в езерото, тя се научаваше да плува.
– Положението не е чак толкова нерешимо, колкото изглежда – рече тя. – Вие искате да останете. Аз искам да остана. Докато съдът реши въпроса, ще си делим замъка.
– Да си делим замъка?
– Да, ще го делим. Той е огромен, строен е да приюти стотици хора. Аз ще се настаня в някоя свободна кула или в самостоятелно крило. Дори няма да ме забелязвате.
Той се приближи.
– О, ще ви забелязвам, госпожице Гуднайт. Ще ви забелязвам. Не съществува достатъчно голям замък, който да попречи на мъж като мен да усеща всеки миг жена като вас. Не е нужно да продумвате и дума. Аз ще чувам шумоленето на полите ви. Ще надушвам аромата на кожата ви. Ще долавям огъня на тялото ви.
Небеса! Щом можеше да долови огъня ù, навярно и сега го усещаше. Тя гореше цялата.
– Аз не съм лорд Арчър – продължи той с онзи нисък, дрезгав тембър. – Аз никога не съм чел блудкавите истории на баща ви и за мен вие не сте някое малко девойче. Аз прокарах ръцете си по цялото ви тяло. А те имат отлична памет.
О... божичко!
Тя не знаеше. Нямаше как да знае с безметежния живот, който бе водила, а той нямаше как да се досети. Но мъжът току-що бе изрекъл всичко, което жената до него тъй отдавна бе жадувала. Да бъде забелязана. Не просто като момиченцето в някакви предвзети приказки, а като жена.
– Разбирате ли какво ви казвам? – попита я той.
– Да – задъхано отвърна тя. – И сте луд, ако си мислите, че ще се откажа.
Те стояха в напрегнато мълчание.
– Добре тогава – след известно време рече той. – Тръгвате си по същия начин, по който дойдохте.
Той приклекна, улови я за краката и я преметна през рамо с лекотата на мъж, премятал не една жена така. Това определено не му беше за първи път.
Но не така стояха нещата с Изи и тя не знаеше как да реагира. Да го заблъска с юмруци по гърба ли? Да зарита с крака и да се разпищи? После щяха да ù хрумнат куп възможности. Остроумни отговори, духовити реплики. Сега обаче цялата ù кръв нахлуваше в главата ù и съзнанието ù пустееше и пулсираше жарко.
Той я намести и я потупа лекичко отзад.
– Само кожа и кости сте.
Пренебрежителните думи развързаха езика ù.
– Грешите. Аз имам дух, Ваша милост. Повече, отколкото някога сте виждали. Повече, отколкото предполагате. Изнесете ме отвън, щом искате. Аз пак ще вляза. И пак, и пак! Колкото пъти се наложи. Защото сега това е моят замък. И аз няма да си тръгна.
Глава 4
Рансъм поклати глава. Смела реч за дребничка жена, сега преметната през рамото му. Госпожица Гуднайт можеше да си говори каквото поиска. Но в действителност тя беше една беззащитна неомъжена жена, останала почти без пари, а той – херцог. Той решаваше какво да става.
Остатъците от здравия му разум – и от болния пръст на дясната му ръка – държаха на своето: жената беше напаст. С увреденото си зрение Рансъм зависеше от детайлната карта в главата си, която включваше всяка стая, всяко стъпало, всеки камък в замъка. В нея нямаше място за немирни невестулки и жени, които го разсейват.
Гуднайт трябваше да си тръгне.
Но сега, когато пак я държеше в ръцете си, гърдите ù се притискаха в гърба му, а сладко закръгленото ù дупе се опираше в ръката му, други негови части, разположени далеч от мозъка му, имаха други предложения. Опасни предложения.
А това означаваше, че тя наистина трябва да си тръгне.
Дори преди да бъде ранен, Рансъм не допускаше жените близо до себе си. О, много от тях отвеждаше в постелята си. Ала винаги им се отплащаше щедро за това – с удоволствие, злато или и двете, а сетне се сбогуваше с тях. На сутринта винаги се будеше сам.
Единствения път, в който потърси по-продължителната връзка, нещата не свършиха добре. И той се озова в този грохнал замък... ослепен и разорен.
Една част у него обаче – едно повехнало, занемарено кътче в душата му – болезнено съзнаваше беззащитността и самотата на госпожица Гуднайт. И въпреки всичките ù храбри слова усещаше треперенето ù.
Мили боже, Гуднайт. Какво да правя с вас?
Не можеше да ù позволи да се настани в замъка му. И дума не можеше да става да „си го делят“. Но наистина ли само това беше останало от него? Жесток, безчувствен скот, готов да изхвърли навън в нощта една беззащитна млада жена?