– Почакайте да мине нощта – подсмихна се той.
Нощта. Скоро щеше да падне мракът. При тази мисъл стомахът на Изи се сви на топка.
– Вярвам, че сте доволна от стаята си. – Той се облегна на вратата.
– „Доволна“ не е думата.
По-скоро „ужасена“. Мисълта да изкара нощта в тази стая караше сърцето ù да тръпне от страх. Но не биваше да се издава. Той се надяваше на точно такава реакция. Искаше тя да побегне сама оттук.
За тази вечер това беше домът ù. С плъховете, молците и всичко останало.
Изи си придаде бодрост, каквато не изпитваше.
– С малко труд и въображение от стаята ще излезе прекрасна спалня – рече. – Просторно е. Само леглото плаче за нов матрак и драперии. – Тя отиде до редицата прозорци. – А гледката към залеза е прекрасна.
– За тези, които могат да я видят.
Изи трепна и съжали за грубите си думи.
– Мога да ви я опиша.
– Не си правете труда. Виждал съм залезите.
– Но не и този.
Изгледът от прозореца беше поразителен. Облаците по небето се бяха разкъсали и сивите вълма се редуваха с ивици искрящо синьо и розовеещо оранжево. Оттук човек виждаше как стените на замъка лъкатушат през вечерните мъгли, които се стелеха по целия път от морето.
– Слънцето залязва зад кулата. Но „залязва“ не подхожда. Твърде спокойно е. Слънцето се бори мъчително. Като окървавен воин потъва в пастта на грамадния каменен звяр.
Тежките му крачки го отведоха зад нея.
– Скри ли се вече?
– Почти. Един последен златен лъч, плъзга се отвъд и... – Тя изпусна стаената си въздишка. – Това е. Изчезна.
– В този замък при залез слънце си имаме правило, госпожице Гуднайт.
– Така ли?
– Да. – Той я завъртя към себе си. – А мъжът и жената, застанали точно на това място, трябва да го спазват. Нямат избор. Могат да направят само едно.
– И какво е то?
Сърцето ù прескочи. Едва ли говореше за...
Той приведе глава и с очарователния си тембър прошепна:
– Залегнете!
Да залегне?
Тя все тъй примигваше насреща му... объркана, когато странен шум я накара да извърне поглед. Приличаше на... дълго въже с мокро бельо, развявано от силен вятър.
Тя се обърна към стаята.
О, боже!
Огромният балдахин оживя пред очите ù. Първо затрептя, сетне се раздвижи като мантия от живак, понесена от вятъра.
Парчета от нея започнаха да се откъсват едно по едно и всяко следваше предишното.
– О, не. – Тя застина. – Това не са...
Но бяха.
Прилепи.
Цяла колония спеше в най-високите части на драперията. А сега разперваха крила и излитаха един след друг, после по десет наведнъж... а накрая – стотици.
Тя обърна очи точно навреме, за да види още един черен облак да се изсипва от комина. Сигурно наброяваха хиляди.
И всичките прииждаха право към прозорците.
– Залегнете! – повтори той. – Сега!
Но тъй като тя не реагира мигновено, херцогът я обгърна с ръце и я дръпна към пода.
След миг прилепите изпълниха стаята, рояха се над главите им в неспокоен черен облак. Изи сведе глава и се скри под ръцете му. Брадичката му се заби в главата ù и тя усети по скалпа си острото дращене на бакенбардите му.
През цялото време сърцето му биеше със силни, постоянни удари. Тя хвана ризата му и зарови лице в неизменния ритъм, докато той изпълни слуха ù. Пляскането на крилата изчезна. Изчезнаха острите, пронизителни викове. Остана само едно туп-туп-туп.
Най-сетне той вдигна глава. Изи последва примера му.
– Нали казахте, че това е най-хубавата стая.
– Че какво ù има. Прилепите до един отлетяха. Няма да се върнат до сутринта. Стаята е безопасна.
О, как ли не! Мракът вече се бе спуснал, а тя бе замръкнала в този обладан от духове и гъмжащ от прилепи замък. В ръцете на жестокия, интригуващ, непочтен херцог. Какво да прави с него? Та тя със себе си дори не знаеше какво да прави.
Идеше ù да размаха ръце и да запелтечи. Но нито от едното, нито от другото щеше да има полза.
И в този миг... почувства как нещо я драсна.
Точно зад ухото.
И нададе писък.
Рансъм тъкмо се канеше да я пусне, когато тя се вкопчи в него с всичка сила.
– Помогнете ми! – Шепотът ù затрепери. Тялото ù също.
– Какво има?
– П-п-прилеп.
Той се усмихна въпреки волята си.
– П-п-прилепите отлетяха, госпожице Гуднайт.
– Не, не са. Не са. Един се е оплел в косата ми.
– В косата ви няма нищо. Това са бабешки приказки. Прилепите не се заплитат в хорските коси.
– Има. Прилеп. Във. Косата. Ми – изрече тя отчетливо сричките и с всяка дума гласът ù се вдигаше с полутон. Накрая завърши с един обезумял, пронизителен писък: – Махнетегоотмен!