Естествено, прилепите обикновено не се заплитаха в хорските коси. Но Рансъм беше забравил, че нейната коса не е обикновена. Тази нейна къдрава грива можеше да впримчи и заек. Даже и кон.
Херцогът пъхна пръсти в гъстите къдрици и се разтревожи, че тази коса като нищо може и него да го впримчи.
Със сигурност беше позаплела любопитството му. Вероятно къдриците ù бяха черни. Гуднайт звучеше като тъмнокоса жена с чувствения си глас, а и повечето момичета с толкова гъсти къдрици биваха матови. И щом косата ù беше черна, значи, и очите ù щяха да са черни.
Преди да е успял да я стъпче, в ума му разцъфна картина. Красавица с гарвановочерна коса, черни очи и плътни червени устни.
– Не мърдайте! – рече ù той.
Това се отнася и за теб, прошепна на вълнението в слабините си.
Рансъм вплете пръсти в корените на косата ù и разтръска къдриците.
– Излезе ли?
– Не, още е там. Усещам го. – И тя цялата потрепери.
– Така значи. Вие сте силна, независима жена с имот. До момента, в който нещо пропълзи в косата ви. Тогава се почва – о, божичко! Помощ! О!
Тя изръмжа.
– Това е малко прилепче – каза ù, когато го намери. – Голямо е колкото синигер. И е много по-уплашено от вас.
Тя въздъхна.
– Защо хората вечно все това повтарят? На никого не е помогнало.
– Бих ви казал да се съсредоточите върху лицето ми, за да не мислите за прилепа, но това няма да помогне. Последния път припаднахте.
– Не съм припаднала заради вашия...
Той изшътка и започна да си пробива път надолу, като разделяше сплетените коси. Не искаше да слуша обясненията и извиненията ù.
Със свободната си ръка я хвана за рамото и успокоително я загали с палец.
За да я накара да стои мирна, си рече.
Не защото го беше грижа.
Той искаше тя да се уплаши. Искаше да побегне от замъка му, от него. Точно както би сторила всяка жена с малко ум в главата.
Той категорично не желаеше тя да остава в прегръдките му, топла и доверчива, със сърце, биещо по-бързо от крилца на прилеп.
Рансъм усети, когато прилепът се освободи и отлетя. Тежестта изчезна от косата ù и свалили товара си, къдриците ù изпълниха шепите му – меки, неукротими, чувствени.
– Ето на`, отлетя – каза той.
– Вие знаехте, че това ще се случи – нападна го тя. – Залезът. Прилепите.
Той не се опита да отрече.
– Това е моята отплата за невестулката.
– Ах, вие... Вие...
– Жесток кучи син? Безсърдечен подлец? Мерзавец? Злодей? Наричали са ме с всички тези имена, че и с много повече. Любимото ми е „негодяй“. Хубава дума е „негодяй“.
– Вие, клети човече с ужасни обноски, на когото досадих в един дъждовен следобед, а сетне завинаги оставих на мира. – Тя го изблъска от себе си и се изправи. – Задръжте прилепите за себе си. Тръгвам си!
Нима? Вече си тръгваше?
Беше твърде лесно.
Рансъм я последва извън стаята и обратно по коридора, по стълбището, което водеше към просторната зала.
– Няма нужда да си тръгвате веднага. Поне почакайте завръщането на иконома ми. Ще ви дам малко пари, а той ще ви намери екипаж в градчето.
– Не ми трябват нито карета, нито пари. Ще вървя пеш.
– Пеш?
– Имам познати в Нюкасъл. Градът едва ли е чак толкова далеч.
– О, ни най-малко. Само на... някакви си четиредесет и един-два километра.
Тя спря насред крачката си.
– В такъв случай ме чака доста ходене. Най-добре да не губя време.
Той я последва към вратата. Ще върви до Нюкасъл друг път. Какво, по дяволите, си мислеше тази жена? Може би приказките, с които беше израснала, бяха прояли мозъка ù. Нима смяташе да заподскача през горите и тресавищата, като къса калпачетата на гъбите за чадър и остави добрите горски животни да я водят по пътя?
– Не мислете, че сме приключили с вас – уведоми го тя и грабна клетката с невестулката и куфара си. – Прав бяхте, аз имам много приятели. Влиятелни приятели. Хиляди хора, пръснати по цяла Англия, са готови с радост да приютят у дома си малката Изи Гуднайт. Сред тях със сигурност има адвокати. – Той чу шумоленето на хартия. – Ще се свържа с господата... Блейлок и Ригет, а с вас ще се видим в съда след три години. Сбогом, Ваша милост.
Докато минаваше забързано край него, той стрелна ръка и я улови за лакътя.
– Не бързайте толкова. Какво знаете за Блейлок и Ригет?
– Техните имена са върху книжата. Казах ви, че работех като секретарка на баща си. Умея да чета юридически документи. А сега, ако обичате, пуснете ме и аз ще ви кажа не твърде нежното си сбогом.
Той я стисна по-здраво.
– Няма.
– Няма? – повтори тя.
– Няма.
Рансъм продължи да стиска ръката на госпожица Гуднайт. След онова, което току-що бе казала, той нямаше да я пусне да си тръгне. Не и тази вечер.