– Обърквате ме, Ваша милост. Преди малко вложихте доста усилия, за да ме прокудите оттук със страх.
Така беше. Но това стана, преди да чуе от устата ù имената на най-доверените си адвокати. Блейлок и Ригет от години управляваха делата му. В негово отсъствие те имаха властта да се разпореждат с всичко. В пълномощията им обаче не влизаше да слагат подписа си под договор за продажба без неговото знание и съгласие.
Нещо ставаше. Рансъм беше в неведение и това хич не му се нравеше.
– Усилията ви сполучиха, Ваша милост. Поздравления. Тръгвам си. Нямам никакво желание да прекарам и една-единствена нощ в онази отвратителна стая.
– Оставате.
Тя се изсмя кратко.
– Да не би да се отказвате от правото си на собственост върху замъка?
– Не. Освен това не ви предлагам да останете тук като мой гост.
– В такъв случай не виждам...
– Предлагам ви служба. Като моя секретарка.
Тя посрещна новината с каменно мълчание.
По дяволите, Рансъм също не беше доволен от това развитие. Но с тези две имена – Блейлок и Ригет – тя му бе показала с болезнена яснота, че се нуждае от човек, който да прочете писмата му. Той имаше много имоти и задължения. Ако в негово отсъствие адвокатите му ръководеха зле делата му, това щеше да засегне хиляди хора. Той трябваше да открие какво става.
– Ще ви наема да прочетете писмата ми. Знам, че това не е най-доброто споразумение.
– Прав сте. Не е.
– При обичайни обстоятелства никога не бих поверил подобна задача на жена. Но трябва да действам бързо, а друг освен вас няма наоколо.
Той я чу да си поема бавно дъх.
– Ще ви възнаградя щедро. Петдесет лири.
– На година?
– На ден.
Тя издиша шумно.
– Помислете си. Вие не сте глупава жена, ако и да не използвате по най-добрия начин ума си. Твърде вероятно е отговорът на малкия ни спор да лежи някъде сред купчината писма. Когато намерим потвърждение, че замъкът е мой, ще имате достатъчно пари да идете на ново място.
Той почувства, че жената омеква.
А може би сетивата му го заблуждаваха.
– Сто – рече тя.
– Моля?
– Искам сто лири на ден. Ще използвам парите да поправя замъка, щом намерим потвърждение, че е мой. – В гласа ù се прокрадна престорено свенлива нотка. – И искам да ми кажете „моля ви“.
Той хвана ръката ù и я дръпна към себе си.
Тя се блъсна в гърдите му.
– Не ставайте глупачка – рече ù тихо. – Вие се нуждаете от пари. И двамата се нуждаем от отговор. Споразумението ще е от полза както за мен, така и за вас.
– Тогава ме пуснете. И ме помолете учтиво.
Той сведе глава, докато усети една от къдриците ù върху лицето си.
– Двеста. Двеста лири на ден е доста тлъста сумичка.
– „Моля ви“ няма да ви струва нищо.
Херцогът замълча, решен да не отстъпва. Ако госпожица Гуднайт щеше да работи за него, тя трябваше да се научи, че заповедите издава само той.
– Мили боже! – прошепна Изи. – Наистина ли толкова много се боите да помолите за помощ? Толкова ли се ужасявате от това?
– Изобщо не се боя – запъна се той.
– Така казвате. – Тя допря ръка на гърдите му. – Но това безумно туптене на сърцето ви говори друго.
Малка хитруша.
Имаше точно една причина кръвта му да бумти и тя нямаше нищо общо с моленето за помощ. В ушите му кънтяха викове: „Да!“ и „Божичко, да!“, „Точно така, но по-силно“.
– Простете ми. – От вратата се чу познат глас. – Май ви прекъсвам.
Дънкан.
Рансъм тръсна глава.
– Не те чух да влизаш.
– Това е очевидно, Ваша милост.
Очевидно и тревожно. Доказателство, че тази жена оказваше върху него такова влияние, че той не бе чул връщането на иконома си.
– Никога не съм мислил, че ще кажа това, Ваша светлост, но е странно окуражително да видя, че отново се връщате към старите си разгулни навици. Ще ви оставя насаме за вечерта.
– Не – госпожица Гуднайт подскочи за повече убедителност. – Моля ви, тълкувате погрешно сцената. Тук не става дума за разгул. Аз тъкмо си тръ...
– Дънкан, това е госпожица Изолда Гуднайт. Новата ми секретарка. Утре ще ù намерим ново жилище. Но тази вечер ще остане тук. Ще ù трябва чиста и удобна стая, хубава вана и топла вечеря. – Той я стисна за китката, преди да я пусне. – Нали?
Глава 5
Изи бе отгледана с вярата, че „моля“ е вълшебна дума.
Но беше излъгана.
Явно вълшебната думичка беше „вечеря“. В допълнение към нея думите „вана“ и „удобна стая“ имаха свое собствено очарование. Произнесени в бърза последователност, те имаха силата на магическо заклинание. Изи не можа да откаже.