– Надявам се тази вечер това да свърши работа. – Дънкан я въведе в малка и оскъдно обзаведена стая. – Знам, че е мизерна, но това е единственото прилично легло в замъка. Тук спя аз.
– Много щедро от ваша страна да ми го преотстъпите. – И колко необичайно, че е единственото. – Херцогът няма ли си стая?
– Не. – Дънкан въздъхна, издавайки, че този факт е повод за чести препирни. – Той спи в залата.
Изи огледа иконома. Беше слаб, източен мъж, с черни коси, посивели по слепоочията. За разлика от херцога, носеше изчеткано черно сако, чист шал и лъснати ботуши.
– Значи, вие сте икономът на Ротбъри?
– Да. При все че казвам това с горчивина, когато видът му е тъй преднамерено немарлив. Неловко е.
– Откога живеете тук?
– От седем месеца, госпожице. Седем дълги месеца.
Божичко. Седем месеца бяха много време.
– Какво се е случило? – попита тя. – Как е бил ранен херцогът?
– Госпожице Гуднайт, аз служа на семейството още преди раждането на Негова милост. Дългът и честта ми налагат да избягвам сплетните по адрес на господаря ми.
– Да, разбира се. Простете волността ми. Но трябваше да ви попитам.
Изи си помисли, че ще се наложи сама да измъкне разказа от херцога.
С няколко курса до долния етаж Дънкан качи куфара ù, както и поднос с проста, но обилна вечеря, кана с топла вода и леген.
– Боли ме, госпожице Гуднайт, че не мога да ви предложа по-изискана стая.
– Моля ви, не се тревожете. Тук е чудесно. – Всичко беше чудесно в сравнение с онази стая на ужасите с прилепите.
– Толкова е досадно. След като месеци наред отхвърлят всичките ми опити да изпълнявам безукорно службата си, най-сетне имаме гостенка в замъка „Призрак“. Гостенка, която заслужава голям апартамент и вечеря от седем блюда. – Той снижи гласа си до ненужен шепот. – Вие сте онази госпожица Изи Гуднайт, прав ли съм?
Тя кимна.
– Учудена съм, че сте чували за мен. Херцогът не беше. Каза ми, че не чете.
– О, съвсем вярно. И преди не четеше. Нито пък аз. Ходих на училище само една година. Но икономката ни четеше историите на баща ви в отделението за слугите. Сенчестият рицар? Кресида и Улрих? Можете ли да ми кажете нещо?
Тя тъжно поклати глава.
– Не.
– Простете ми волността. Но трябваше да ви попитам.
Тя се усмихна. Всички имаха тайни.
– Разбирам.
Мъжът излезе и затвори вратата след себе си.
Останала сама, Изи се разположи удобно.
Естествено, за Снежинка тук беше все едно е умряла и душата ù се е пренесла в рая. Замъкът с готовите си припаси от гризачи бе за малкото зверче като престой в най-изискания лондонски хотел.
Докато се събличаше и сплиташе косите си, Изи си припомни докосването от ръцете на херцога. Вълнуващото неспокойствие на телата им, когато залегнаха, за да се скрият от прилепите.
Усещането и в този час още гореше у нея.
Той не те харесва, рече си тя. Просто бе поискал да я сплаши, пък и всеки флирт от негова страна се основаваше на заблуда. Ако не беше сляп, той нямаше да ù обърне внимание.
Преди да си покачи в тясното легло, с кремъка си Изи запали къса и дебела свещ, сетне покапа восък и я закрепи на пода.
Чакаше я студена, самотна нощ. Тя стисна зъби, за да я понесе.
Беше получила акта за собственост върху замъка. Сега трябваше да заяви правата си и да спечели мястото си на негова господарка. И щеше да го стори. Освен дрехите и чифт перлени обеци като зрънца, които леля Лилит ù бе оставила, замъкът „Призрак“ беше първото нещо на стойност повече от една-две лири, което Изи бе имала.
Тя нямаше да се откаже от него.
Тази вечер нито прилепите, нито плъховете, нито раненият херцог щяха да я уплашат.
Ала от тъмното нямаше как да избяга.
Детинско беше да се страхува от тъмнината. Изи беше голяма жена и това ù беше ясно. Разбираше го с ума си, усещаше го с душата си. Но под лъжичката, о, под лъжичката все нещо я стягаше. А също и в сърцето, което я събуди с такова силно туптене, сякаш някой блъскаше с чук.
Объркана и потна въпреки студа, тя се изправи рязко в леглото. Свещта навярно бе догоряла. Всичко тънеше в мрак. Плътно, заплашително море от чернота без късче лунна светлина, за което да се хване.
Взираше се напрегнато във всички посоки, очите ù не можеха да се закачат за отблясък или сянка, но и не спираха да сноват насам-натам. Опипа леглото за кремъка, но ръцете ù останаха празни. Къде беше оставила проклетото нещо?
Как мразеше страха си! В каква глупачка я превръщаше само! Вчера сама бе пропътувала разстоянието до Нортъмбърланд, беше станала собственик на средновековен замък и не се бе уплашила от обезобразения, гневен херцог. По всички критерии трябваше да се чувства като силна жена. Но в мрака на нощта тя неизменно и винаги бе уплашеното момиченце на девет.