Далечни спомени се запромъкваха. Тя преглътна и гърлото я заболя. Сякаш часове наред бе викала.
Затрепери. По дяволите!
Изи притисна плътно коленете до гърдите си, обви ги с ръце и се сви на кълбо.
Колко ли беше часът? Надяваше се да е проспала по-голямата част от нощта, но в глъбините на душата си усещаше, че е някъде към полунощ или малко след това. Цяла вечност до разсъмване. Всяка секунда, разтеглена до безкрайност. Трябваше да седи свита тук часове наред, да се взира в мрака и да се гърчи в агонията си.
Само тази нощ – повтаряше си. – Трябва да издържиш само тази нощ. И вече край.
В този миг го чу.
Не беше стенание или вопъл на призрак. А леко, ритмично дращене. Назад, после напред.
Назад... после напред. Косъмчетата по ръцете ù настръхнаха.
О, господи!
Изи знаеше, че има избор. Можеше да се крие в стаята си и да трепери от страх до пукването на зората, без да мигне, изпълнена с отчаяние. А можеше да иде и да разбере какво дращи така. Ако наистина искаше да остане в замъка, то тя трябваше да бъде негова господарка.
С разтреперани колене излезе от стаята и пипнешком заслиза по спираловидното стълбище, докато излезе на главния коридор. Дращенето не спираше.
Тя продължи да се движи към него.
Сигурно някой клон или капак на прозорец, развяван от вятъра, каза си Изи. Това определено не е призрак. Не са змии. Не е и обесеното тяло на някой пограничен бунтовник, оставено да виси от гредата, докато месата му изсъхнат и се разложат и от него остане да се полюшва само скелетът – толкова, колкото костта на някой пръст да се влачи по пода. Издълбавайки улей в камъка след толкова векове.
Изи спря и разтърси глава. Чу гласа на баща си.
Божичко, Изи! Ти имаш най-мрачното въображение на света!
Понякога това беше благословия, ала в мрака си беше проклятие.
Тя продължи по коридора, бързайки към слабата, но обещаваща червена светлинка от залата. Там беше топло и светло. Огънят в камината сигурно още гореше – херцогът беше сложил едно малко дръвче по-рано, плюс остатъците от двата счупени стола.
Веднъж да зърне мъничко, съвсем мъничко светлина, и щеше да се успокои. Така ставаше винаги.
Тя влезе на пръсти в залата и се взря напрегнато в камината. Отгоре на полицата зърна свещник с незапалена свещ в него.
Отлично.
С тихи стъпки прекоси залата и се пресегна за свещника. Това нещо тежеше петнадесет кила най-малко. Изи се отказа от месинговия свещник, измъкна със сила свещта и я запали от огъня.
Сега вече можеше да си отдъхне. Застанала намясто със светлинката си, тя цяла минута прави точно това. Диша.
– Госпожице Гуднайт.
Изи се сепна и едва не изтърва свещта.
– Вече си тръгвате? – попита той сухо. – Не можете да изкарате дори една нощ?
Тя се обърна и прибра разтвореното деколте на нощницата си. Херцогът стоеше на по-малко от пет крачки, все още бе напълно облечен. Явно не беше заспивал. И ходеше. Това трябва да е бил звукът, който чу – стъпките на Ротбъри по камъните.
– Не, аз... не си тръгвам. – Тя се помъчи да говори приповдигнато. – Не можах да заспя.
– От страх, предполагам. – Той мушна плоска бутилка в джоба на връхната си дреха.
– От вълнение – излъга Изи. – Наследих цял замък, а още не съм го разгледала. Нямам търпение да го разуча.
– Посред нощ? Върнете се в стаята си. Не може да се шляете по тъмно тук. Опасно е за вас.
Тя се приближи до него.
– В такъв случай ще ме придружите ли?
– Това също е опасно – измърмори той.
Въпреки това обаче сложи ръка на кръста ù и тръгна след нея нагоре по стълбите. Най-горе тя свърна по коридора и забърза към стаята на ужасите.
– Видяхте ли? Вече объркахте пътя.
Изи замълча, решена да не признава грешката си.
– Не съм се изгубила. Разучавам.
Той изсумтя недоверчиво.
– Ще се оправя и сама. Не ме е страх от плъхове. Прилепите отлетяха засега. Освен това не вярвам в съществуването на призраци.
– А в моето съществуване вярвате ли? – попита той мрачно.
Честно казано, Изи хранеше известни съмнения. Херцогът на Ротбъри не беше обикновен човек. Дори тя, с неудържимото си въображение, не би могла да си представи личност, която поне малко да прилича на него.
Докато вървяха по коридора, ръката му остана на кръста ù. Кожата ù гореше под допира му.
Изи мушваше свещта си ту в една, ту в друга стая, всичките все пусти и просторни.
– Утре ще обходя внимателно замъка и ще си избера стая.