– И как предлагате да стане това? Ще ви трябват платове, мебелировка, прислуга. Аз няма да ви платя предварително нищо. А вие не разполагате с никакви средства.
Тъжна истина. Изи, естествено, беше помислила за това.
– Докато разглеждам стаите, ще опиша всички ценни предмети. Все ще има нещо за продан.
Той побърза да отрече:
– Ако имаше нещо за продан, отдавна да бяха го плячкосали. Тук няма нищо ценно. Нищо, което да заслужава да бъде спасено.
Нищо ценно? Нищо, което да заслужава да бъде спасено?
Нима той включваше и себе си в тази оценка?
Изи се обърна към него загрижена. Трепкащата светлинка на свещта танцуваше по красивата лява страна на лицето му. Но белегът от дясната остана в мрак, отдръпнал се от златистата топлина на свещта. Нощем в тъмното раната изглеждаше дори по-голяма, по-отчетлива.
Сякаш още не бе зараснала.
– Откъде сте толкова сигурен? – попита го.
– Познавам всяка педя от замъка. От най-долното подземие до най-високата кула.
Малка, тъмна арка я призова вляво. Погледът ù бе привлечен към нея и към свенливия шепот на стълбището отзад. Едно дребно и непослушно опашле, което се извиваше нагоре, за да се скрие от погледа ù.
– Тук има арка – рече Изи. – Щом познавате замъка на пръсти, какво има натам?
– Тридесет и четири стъпала, а на върха – кръгла стая, широка около шест крачки.
– Боже! – възкликна Изи с възхищение. – Това беше много точен отговор.
– Пребройте ги сама, ако не ми вярвате.
Тя го остави и тръгна по малкото виещо се стълбище, като си светеше по пътя със свещта. Проходът беше тесен и дори Изи с тънката си талия трябваше да се катери под ъгъл. Широкоплещестият Ротбъри остана назад.
– Тридесет и едно, тридесет и две, тридесет и три...
Той беше прав. Точно след тридесет и четвъртото стъпало младата жена се озова в малка кръгла стая. Тук нямаше прилепи. Нямаше плъхове. Нямаше призраци. Само един тесен прозорец. С внимателни стъпки тя прекоси неравния каменен под и подаде глава през правоъгълния отвор.
О!
О, сърцето ù.
Притисна ръка към гърдите си, сякаш да му попречи да изскочи и да тупне на земята.
Каква невероятна гледка!
Кулата се издигаше високо над замъка и предлагаше изглед, невъзпрепятстван от дърветата и хълмовете. Точно над тях едно късче от небето се бе прояснило. Изи се носеше сред звездите.
С греещата свещ в ръка тя си представи, че е звезда. Далечна. Незначителна сред множеството небесни светлици. Но точно като тях – изгаряща от огън и любов.
Странно как съзерцанието на необятната небесна шир я накара да се почувства не чак толкова самотна. Гледана много отдалеч, от някой друг свят, тя може би щеше да прилича на част от съзвездие.
– Реших – рече тя гласно, тъй че да не може да вземе думите си назад. – Моя е. Пукната пара не давам за прилепи, плъхове и призраци. Тази кула ще бъде моята стая, а замъкът – мой дом.
Херцогът, който вече беше изкачил тридесет и четирите стъпала, отиде при нея.
– За последен път – не може да останете тук.
– Защо? – тя огледа стаята. – Да не би кулата да е нестабилна?
– Не. Няма опасност стените да рухнат. Не се бойте от плъхове, прилепи и дори от призраци. – Той плъзна пръсти по стената и обиколи периметъра на кулата, докато докосна ръката ù. – От мен трябва да се боите.
Той беше едър, силен мъж. Ако поискаше да я нарани, Изи нямаше да може да се защити.
Ала в душата си тя не вярваше, че той би го сторил.
Не че херцогът не би убил и муха. Но не беше пожелал да удари невестулката, а това говореше много.
– Госпожице Гуднайт, аз съм човек, живял дълго време в самота. Вие сте беззащитна, съблазнителна жена. Буква по буква ли трябва да ви го кажа? О-П-А... сен. Аз съм опасен.
Тя преглътна смеха си.
– Изрекохте го малко страшно.
– Мога да ви погубя.
Произнесе го с такъв сериозен тон, че Изи не се сдържа и се разсмя.
Челото му се свъси.
– Мислите, че се шегувам.
– О, не. Не се смея на вас. Простете ми. Не се съмнявам, че умеете да погубвате жени. Сигурна съм, че сте много изкусен в... в погубването. Експерт дори. Засмях се, защото никой никога не е заплашвал да ме погуби.
– Не мога да повярвам. С тази коса? – Той докосна шията ù. – И тази нежна кожа? Та вие имате глас на изкусителка.
Всъщност Изи беше настинала и можеше да си го признае. Можеше да му каже, че има съвсем логично обяснение защо никога не бе живяла под угрозата от погубване... и то беше, че е невзрачна.
Но дали наистина беше невзрачна, тук и сега? Със слепия мъж в мрака?
Щом той е бил съблазнен...
Това не я ли превръщаше в прелъстителка?
Винаги бе завиждала на хубавиците. Не само заради хубостта им, но и защото, когато богинята, която и да беше тя, раздаваше достойнствата, красотата винаги бе свързана със самочувствието. А тя мечтаеше за него повече от всичко друго.