– Ето тук сте в грешка. – Тя стисна още по-здраво ризата му. – Започнах да се боря срещу тях. Вие няма да провалите първата ми целувка. Няма да ви позволя. Ще ме целунете още веднъж, още сега. И ще го направите по-хубаво.
Той поклати невярващо глава.
– Вече свърши. Край. Дори да ви целуна повторно, това няма да бъде първата ви целувка.
– Брои се. Щом като е част от същата прегръдка, всичко се брои за едно.
Проклятие! Откъде ги измисляха тези правила жените? В някоя книга ли се съхраняваха? Понякога Рансъм се чудеше дали жените не са адвокати с дълъг кодекс от закони за романтичната любов, който упорито криеха от мъжете.
– Стига сте умували – подкани го тя. – Това едва ли е най-добрата целувка, която можете да ми дадете.
Той се наежи.
– Естествено, че не е.
– Та вие сте се любили толкова пъти върху конски гърбове, че може да правите обобщения за тях. Би трябвало да знаете как да целувате. Няма да си тръгна от тази кула, докато...
Той я улови за раменете и пак я целуна. Този път по-настойчиво. Най-вече, за да спре дърдоренето ù, но и за да подчертае първоначалното си намерение. Ако тя искаше нежни срещи под звездите, Рансъм не беше нейният човек. В плътската наслада той беше агресивен, дързък и не се свенеше от това. Щом трябваше втори път да ù даде да разбере, така да бъде.
Ала докато я целуваше, нещо ужасно, ужасно се обърка.
Този път тя отвърна на целувката му. Не с просто любопитство или несръчен възторг, а с очарователна, освободена страст, която го прониза в гърдите.
Той отвори изумен очи – не че имаше някаква полза. Пак нищо не видя, можеше само да чувства.
Но, мили божичко на небесата, как само чувстваше!
Това беше... Това не биваше да се случва.
Устните ù бяха дори по-съблазнителни, отколкото бе дръзнал да си представя. Плътни, големи, чувствени. Той вкуси всяка поотделно, сетне мушна език помежду им. Тя отвърна на целувката с целувка, на глада с възбуждащ глад.
Той я притегли с една ръка. Когато проникна по-навътре с език, устата ù се разтвори и омекна под неговата. Щедра. Без да се скъпи.
Това беше всичко, което Рансъм тъй отдавна жадуваше. Близост, топлина, ласка, отдаване.
Въпреки че в месеците след раняването си се бе затворил в замъка, той не бе спрял да се движи. Всяка вечер бе бродил из галериите, изкачвал бе стълбищата, измерил бе стаите в крачки и бе научил как отекват стъпките му от камъните. Час след час, ден след ден, а накрая и месец след месец.
Отначало вървеше, за да възвърне силата, изсмукана от крайниците му. После, за да опознае разположението на стаите в замъка без зрението си. Може и да се бе превърнал в руина, повтаряше си той, но проклет да е, ако остане инвалид.
Но имаше още нещо, което го крепеше в кръстосването по коридорите и кулите на замъка „Призрак“. Дори да искаше, Рансъм не можеше да намери покой. Не и без неприлично количество уиски. Вечно беше неспокоен. Духът му не знаеше що е истински мир. И той започваше да си мисли, че никога няма да го познае.
А сега... сега тази жена сграбчи изтерзания му, блуждаещ дух и го целуна. Като отдавна изчезнала любима, която го посреща у дома.
Мили боже. Мили боже.
Целуна го с цялото си същество. Сякаш искаше да го целуне. Сякаш винаги го бе желала. Сякаш дребното ù, стройно тяло бе хитро измайсторена гарафа с омайна отвара. Есенция от копнеж, отлежала, запушена с корк, чакала с години. Сякаш в тази една-единствена целувка бе почувствала своя шанс да му прелее всичко, защото бремето ù я бе изтощило.
Вземи това благоухание – казваше целувката ù. – Вземи пламъка. Вземи всичко от мен.
Той отпиваше устните ù, отчаяно тръпнещ за още.
Трябваше да откаже неразумните ù дарове. Ала не можеше да събере сили да се отдели от нея. Дълго време стихиите бяха стояли затворени в него. Не можеше да не се поддаде на копнежа, който тя разгаряше в жилите му. Не можеше да отрече мощния, огнен отклик на тялото си – не и когато мъжествеността пулсираше напразно в обгърнатите му в еленска кожа слабини.
Божичко, чувстваше се жив. Напълно жив... за първи път от...
Откакто бе умрял.
Рансъм не знаеше дали уловката „Пази се от опасните ми целувки“ оказваше поне малко въздействие върху Изи Гуднайт, но едно поне знаеше.
Целувката го бе разтърсила до пети.
Ето на`, мислеше си Изи, че първата ù целувка не приличаше по нищо на надеждите и мечтите ù.
А беше милион пъти повече от тях.
Ето това беше истинска целувка.
Не просто грубо пресрещнали се устни, а истинска целувка от мъж, който знаеше какво прави. Херцогът я целуваше не просто умело, а страстно. С плам.