И език.
Най-хубаво от всичко беше, че тя някак успяваше да му отвърне тъй, че той стенеше. Чист късмет, мислеше си Изи. А може би в целувките той бе еквивалентът на онези майсторски танцьори в Лондон, в чиито ръце жената изглеждаше грациозна и веща, докато те я водеха, а тя просто ги следваше.
Но това нямаше значение. Целуваха я и на свой ред тя целуваше, и дотук нещата не вървяха към унизителна злополука.
Беше... прекрасно.
За втори път в един и същи ден коленете ù омекнаха по негова вина.
Тя обви ръце около врата му за опора. И не ги отмести повече заради простото удоволствие да сплете пръсти на врата му и да ги прекара през тежките му къдрици.
Той ухаеше толкова хубаво. Тъй обикновено и тъй мъжествено. Тя не разбираше как най-непретенциозни аромати могат вкупом да образуват този екзотичен одеколон. Ако човек вземеше бутилка уиски, каиш от стара кожа, парче обикновен сапун, сетне смесеше всичко с няколко кучешки косъма, едва ли би очаквал полученият „букет“ да мирише по-омайно от градина с рози. Но ето че беше точно така.
Освен това той сякаш гореше. Като че беше съграден от топлина. Приличаше на запалена пещ. Излъчваше горещина през жадните си ръце, през коравите си гърди, през устните си.
О, устните му! Бакенбардите и брадата му дращеха, но устните му бяха... не точно меки. Меки бяха възглавниците или венчелистчетата, а неговите устни съчетаваха безупречно устойчивост и нежност. Ти на мен, аз на теб.
Когато най-сетне отново я целуна, Изи не се затрудни да назове вкуса му. Уиски и чай. А когато мушна дълбоко езика си – уиски и глад.
Толкова силен, неутолим глад.
Това бе най-вълнуващата, опияняваща част. Всичко в прегръдката му ù подсказваше, че той изпитва глад, но най-удивителното бе, че търсеше заситата му у нея. Той стисна нощницата на гърба ù и я целуна по-дълбоко, по-настойчиво, сякаш преследваше това нещо. Търсеше го.
Част от нея копнееше единствено да му се отдаде. С радост да утоли глада му.
Внимавай, Изи.
– Достатъчно. – Отсече той рязко и я пусна. Тъй ненадейно, че тя едва не падна.
Кулата се изпълни със запъхтяното им дишане.
След малко той изруга:
– Това беше катастрофа!
Изи допря ръка в слепоочието си. Отново беше останала сама в мрака, а главата ù се въртеше. Мигът плачеше за остроумен, находчив отговор.
Вместо това обаче от устата ù излезе:
– Вие първи ме целунахте.
– А вие отвърнахте на целувката ми.
– Но сетне вие ме пак целунахте. – Тя въздъхна. Замина духовитият ù диалог. – Няма да правя от мухата слон, ако това ви тревожи. Знам, че ме целунахте само за да ме уплашите. Но трябва да сте наясно с едно. Не сполучихте.
– Аз мисля, че сполучих. – Той пак я притегли към себе си. – Усетих как мощно пулсира сърцето ви.
Но ако пулсирането на сърце бе признак на страх...
Тя допря длан до гърдите му, покривайки силните удари в тях. Херцогът бе изпълнен с ужас.
Изи изпита странно съчувствие към него. Детството с баща като сър Хенри Гуднайт я бе научило на всичко за мъжката гордост. Дълги години ученият се бе трудил усърдно в уединение срещу скромно заплащане. Но щом приказките му се сдобиха с успех, ласкателството на читателите се превърна в храната, която го поддържаше. Не можеше да изкара и седмица без нова порция любезни хвалебствия.
И щом гордостта бе тъй важна за един учен на средна възраст, Изи можеше само да си представя значимостта ù за мъж като херцога на Ротбъри. Колко ли трудно е било за мъж като него, млад, снажен, в разцвета на силите си, да се приспособи към слепотата. За първи път е бил принуден да разчита на друг. Сигурно ненавиждаше чувството на безпомощност.
И тъй, крачка по крачка, месец след месец той бе изучил замъка, старателно бе изградил карта на всяка от стаите в съзнанието си. И замъкът се бе превърнал в крепост на гордостта му. Единственото място, където се чувстваше сигурен и уверен.
А днес... просто заради извъртане на закона му го бяха отнели. И то някаква си невзрачна стара мома без петак в джоба.
Нищо чудно, че я презираше.
Но това, че Изи разбираше и му съчувстваше, не означаваше, че е готова да се предаде. Тя не можеше да отстъпи от интересите си само за да не накърни гордостта му. Веднъж беше направила тази грешка и сега се намираше тук, без пари, закотвена в разпадащ се замък, без да има къде да отиде.
Трябваше да се погрижи за себе си. Нямаше кой друг да го стори.
– Не се тревожете, Ваша милост. Ще направим всичко възможно, за да прегледаме писмата и документите. А междувременно ви обещавам, че няма да ви създавам главоболия. – И лекичко го потупа по гърдите.