Той хвана ръката ù и я отблъсна.
– Уговорката ни за утре отпада, госпожице Гуднайт. Сега ще ви изпратя до стаята ви. А на разсъмване ще ви намеря друго място, където да отседнете.
Изи отстъпи, пазейки силите си за следващия ден. На сутринта той щеше да се опита да я принуди да си тръгне. Може би щеше да я сплаши, да ù крещи, да я обсипе със заплахи или с целувки.
Ала тя щеше да остане силна като стените на замъка.
И нямаше да отстъпи и на йота.
Глава 7
На другата сутрин Рансъм се събуди с няколко сантиметра повече, които опъваха бричовете му отпред.
Мъгляви, приказни образи се въртяха в ума му. Черни коси преливаха от ръцете му, сочни устни целуваха неговите. Нежна ръка се опря в гърдите му.
Той се завъртя на една страна и простена. Божичко, онази целувка. Онази глупава, необмислена, възбуждаща, разбунваща душата му целувка.
Тя не биваше да остава нощем в замъка. Ще трябва да ù намери друго жилище. Днес.
Той седна в леглото и прекара ръце през косата си. Нужна му бе вана. По възможност ледена.
– Дънкан – извика той.
Мълчание. Ни звук, ни стон от иконома му.
Херцогът излезе навън, отиде до резервоара в края на двора и извади кофа вода. Съблече се до кръста, вдигна кофата нависоко и изля ледената вода върху себе си.
Нека огънят на страстта бъде удавен.
Шокът от мразовитото плискане тъкмо бе почнал да преминава, когато се появи Магнус. Рансъм извади вода за кучето и го почеса по ушите.
– Добро утро, Ваша милост.
По дяволите! Един ден и вече би разпознал гласа навсякъде. Дрезгав. Тих. Току до него. Как така тази жена все успяваше да се промъкне крадешком зад гърба му?
– Гуднайт – измърмори той.
Стъпките ù прекосиха двора и с всеки удар на сърцето му разрушаваха спокойствието му.
Рансъм се подготви да я зърне за първи път.
Освен Дънкан и двама-трима безполезни хирурзи никой не знаеше, че раната не го бе ослепила напълно.
О, през повечето време той не виждаше почти нищо – най-много четвъртити форми и сенки. А понякога беше изцяло сляп. Светът тънеше в тъмносив мрак.
Но денем се случваше за по няколко драгоценни часа да вижда отчасти.
Тогава зрението му беше като на деветдесетгодишен старец без очила. Различаваше неясните контури на предметите и три-четири мъгливи цвята. Дърветата приличаха на неясни, неправилни форми на фона на небето, листакът им – сиво-зеленикав нюанс, подобен на мухъл върху сирене. Ако се вгледаше в страницата на книга, успяваше да раздели черния квадрат на текста на редове. Но без да отличи думите и буквите. За лицата добиваше съвсем неясна представа – най-забележимите черти изпъкваха като простото лице на парцалена кукла. Две кръгли очи, цепка за устата. Без деликатните промени в изражението.
Това беше всичко, което можеше да види в най-добрия случай. И за първи път слепотата му се струваше благословия. Докосването, мирисът и вкусът на госпожица Гуднайт бяха смутили покоя му през изминалата нощ... но поне красотата ù нямаше да го порази. Най-много да се яви пред погледа му като анемична, бледа колона с черна коса. Скучна и посредствена.
Херцогът разчиташе на това.
Ала щом влезе в полезрението му, тя има` злочестия късмет да се спре точно пред източната арка на замъка, която сутрешното слънце обливаше в светлина.
Било отредено първия път да види Изи Гуднайт, окъпана в злато. Стройният ù, грациозно изваян силует изпъкна на огнената светлина, а короната от непокорни коси като че пламтеше.
Божичко!
Ако беше застанал прав, като нищо щеше да се свлече на колене. Сигурен беше, че чу песента на ангели. Красотата ù с право можеше да се нарече поразителна.
И Рансъм беше като поразен от гръм.
Помести се – безгласно ù се помоли той. – С две крачки надясно. Или наляво. А още по-добре си върви.
– Не знаех, че сте се събудили – рече ù.
– О, будна съм. – Той съзря усмивка – широка, червеникава извивка – да разцъфва на лицето ù.
Погледът му се спусна по тялото ù, поглъщайки неясните, но отчетливи извивки на гърдите и бедрата ù. Снощи бе държал тялото ù в ръцете си. И сега не можеше да разбере защо, за бога, го бе пуснал.
– Повярвайте ми – рече тя. – Будна съм, откакто зората пукна с прилеповите си криле. Обхождах замъка си.
Така. Ето защо била будна.
Той свирна на Магнус и тръгна обратно към замъка.
Тя, естествено, го последва. По целия път, та чак до залата.
– Знаете ли – рече му, като се прозина широко, – сутрин това място е прекрасно. Светлината струи през прозорците и прашинките танцуват в златистия въздух. Вчера имахме трудно начало, но днес... започвам да чувствам замъка „Призрак“ като свой дом.