Не, не, не. Това не беше нейният дом. А още по-малко техният.
– Не бихте ли... желали да си облечете риза, Ваша милост? – попита тя.
В отговор той скръсти ръце върху голите си гърди. Пръста си нямаше да мръдне, за да я накара да се чувства по-добре.
– Ще приготвя чай – рече тя и се запъти към камината. – О, вижте. Пресен хляб. – Когато заговори пак, беше с пълна уста. – Дънкан ли го е донесъл, или някой друг? Вчера имаше мляко. – Тя се разшета из стаята и посудата задрънча шумно. – Яйца едва ли ще се намерят? Нищо че сама се хваля, но правя много хубави палачинки.
О, не! От зле нещата вървяха на по-зле.
Правя много хубав палачинки.
Отвратително.
Но още по-отвратително беше, че Рансъм изведнъж изпита глад за една хубава палачинка. Остър. Нечовешки глад. Дявол го взел, толкова много му се прияде една хубава палачинка, че чак му прималя.
Всеки уважаващ себе си женкар има два вида жени в живота си: жени, които нощем отвежда в постелята си, и жени, които на сутринта му правят палачинки. Ако ненадейно поиска и двете от една жена, това е предупредителен флаг. Голям и толкова червен, че даже и слепец да го види.
Махай се оттук веднага. Заплахата идва от вътрешността на замъка.
– Хапнете нещо дребно и набързо. След това Дънкан ще ви отведе до градчето. Ще гледаме да ви настаним в странноприемницата или...
– О, с удоволствие ще ида до градчето, но само за провизии. Каква риба се въди тук? Обзалагам се, че в реката има чудесна пъстърва.
Рансъм изскърца със зъби. Действително в реката имаше чудесна пъстърва. Но госпожица Гуднайт никога нямаше да я опита.
Той се надигна.
– Трябва да разберете. Не можете да останете тук. Не и след случилото се между нас снощи.
– Снощи – повтори тя. – Да. Говорите за онзи епизод, когато се опитахте да ме изгоните от замъка, който законно ми принадлежи?
– Не. Говоря за онзи епизод, когато като тайни любовници се целунахме.
– О! – рече тя провлечено. – За него. Но ние и двамата знаем, че това не беше нищо.
Нищо? Обиден, той прекара ръка през косата си.
– Как да не беше.
– Една целувка. А една целувка нищо не променя.
– Естествено, че променя много неща. Ако е хубава, целувката променя всичко. Целувката е първата стъпка по дългата, криволичеща и много опасна пътека на сладострастието. Тази сутрин вие, госпожице Гуднайт, се връщате обратно.
За миг тя остана смълчана.
– Обещавам, Ваша милост. Втори път няма да ви се нахвърля. Исках целувка и вие ми я дадохте. Моето любопитство не ви заплашва вече.
Боже! Ето, значи, какво ставало тук. Момичето внимателно го отблъскваше. В нетърпението си да я зърне за първи път, беше забравил, че тя също ще го види добре за първи път на дневна светлина заедно с всичките му белези. Или за втори, ако броеше онзи път, когато бе припаднала.
Глупак, ти не си вече предишният напет, строен самец.
Жената продължи:
– Когато не преглеждаме кореспонденцията ви, замъкът ще поглъща цялото ми време. Толкова много работа има. Стаите трябва да се огледат. Гризачите да се прочистят. Да обзаведа спалнята си. – Тя се пльосна в креслото до него. – Хляб?
И докосна ръката му с комат хляб. Той го взе неохотно и отхапа.
Рансъм започваше да мисли, че ще трябва да се върне към първата си стратегия – да я метне на рамо и да я изнесе оттук. Но тъй като много му харесваше да я мята на рамо, проблемът беше, че няма да стигнат много далеч.
– Но преди да съм се сетила за още нещо – тя извърна глава и огромната маса от разпуснати къдрици се превърна в огнена вихрушка, – трябва да си намеря фибите. Помните ли къде сте ги оставили вчера? – Тя се пресегна и мушна възглавничките до него. – Може би са на дивана.
Той се опита да пренебрегне мириса на розмарин, но не можа.
– Аха! – Тя скочи, щом откри една от фибите си, и леко докосна ръката му. – Ето една! И още една.
Мътните ги взели тия фиби! Той се надигна.
– Няма да останете тук.
– Ваша милост, вие направихте храбро усилие да ме прогоните със страх, но хвърлихте насреща ми най-силното си оръжие и то не сполучи. Не мислите ли, че е време да се предадете?
– Не! – Той забоде пръст в гърдите си. – Аз не се предавам. Пред нищо.
– Не се предавате ли? – Тя се засмя. – Простете ми, но доколкото разбирам, сте били ранен преди доста месеци, а оттогава не сте си подали носа навън от замъка. В Лондон ви мислят за мъртъв. Не отговаряте на писмата си, забранили сте на слугите си да прислужват и не сте си мръднали пръста, за да оправите рушащия се, грохнал замък. Не знам какво значение влагате в думата „предавам се“, Ваша милост, но дотук тя съвпада с моето.