Рансъм кипна. Как смееше? Тя нямаше никакво понятие за ада, през който бе минал. Не знаеше какви огромни усилия трябваше да полага през първите месеци, за да възвърне най-простите си способности. Умението да върви, без да се препъва. Да брои над тридесет. Дявол го взел, цяла вечност само му бе отнело да се научи отново да подсвирква на кучето си. И беше се справил без никакво глезене, без властни жени, които да го развличат и окриляват. Беше се справил сам, мъчително, стъпка по стъпка. Защото алтернативата беше да седне и да умре.
Той изрече ядно:
– Аз... не се... предавам.
– Тогава... докажете го.
Полека – рече Изи на галопиращото си сърце. – Полека сега.
Следващите минути трябваше ужасно да внимава.
Всъщност с този мъж и бездруго трябваше да следи всяка своя стъпка, всеки жест, всяка дума и всеки дъх... но сега беше различно.
Рансъм се възправяше над нея. Гол до кръста, мокър, рошав. Греховно красив и дяволски бесен. Херцог, свикнал да получава своето. Този път не просто не му се бе подчинила, а открито го бе предизвикала.
Гласът му беше тих и равен, но думите му тлееха като запален фитил, който гореше все по-близо до барута.
– Не съм длъжен да доказвам нищо пред вас.
И сложи ръце на кръста си. Единият от гръдните му мускули гневно помръдваше. Сякаш за да покаже възмущението си. Малко ручейче вода криволичеше през златистокафявите косъмчета на гърдите му.
Изи стисна тъй силно фибите си, че те се забиха в дланта ù.
Тя стана на крака. Защото така постъпваше човек, изпитал истинско страхопочитание.
– Разбира се, че не сте длъжен, Ваша светлост – рече тя, колкото можеше по-спокойно на вбесеното му ляво зърно. – Но има неща, които се нуждаят от доказателства. Например валидността на прехвърлянето на собствеността и... и...
О, небеса! Сега пък собствените ù зърна решиха да вземат участие в разговора. Близостта ù с него събуди спомените от снощната им прегръдка.
В тялото ù се разбушуваха трепети и разбъркаха мислите ù. Да не говорим за потисканите чувства, които бе изляла в целувката им.
Тя скръсти ръце на гърдите си.
– Имам здрава ръка, познания по няколко езика, само два от които са мъртви, и дискретност в излишък. Ще ви помогна да вкарате ред в делата си и ще решим загадката за необяснимата продажба на замъка.
– Той не е бил продаден.
– Но няма да ви оставя да се държите грубо с мен. – Изи отвори очи. Мили боже, този човек беше голям инат.
И дали от вълнението заради близостта им, но тя изпита странното усещане, че той гледа в нея. Или през нея. И неочаквано се засрами ужасно, задето се бе вторачила в гърдите му.
Помъчи се да смекчи гласа си.
– Знам, че сте неспокоен.
– Спокоен съм. – Той прокара ръка през косата си. Мускулите на ръката му се издуха и огънаха, привличайки вниманието ù. – Божичко, Гуднайт. Вие сте от жените, дето могат да изкарат човека извън нерви.
Въпреки всичко Изи се усмихна на себе си.
Не можа да се сдържи. Той я бе нарекъл жена.
– Да живеем заедно под един покрив... това не е възможно. Ако сте решили да се установите тук, ще ви трябва нещо повече от смели думи. Ще ви трябват мебели, прислуга. И най-вече компаньонка.
– Защо компаньонка? Нали Дънкан е тук. А и вие.
Той изсумтя.
– Аз не съм компаньонка.
– Все още ли ви тормози онази глупава целувка? Нали се разбрахме.
– О, аз всичко разбрах от тази целувка. – Той пристъпи към нея и сниши глас до дрезгав шепот. Въздухът между тях пламна и Изи можеше да се закълне, че капчиците вода по гърдите му зацвъртяха и се превърнаха в пара. – Разбрах какво е да държа в ръцете си тялото ви. Разбрах колко опиващ е вкусът ви. И разбрах каква страст ще лумне помежду ни. В постелята. Върху масата. До стената. Изглежда, вие не можете да разберете.
– О – изрече Изи задъхана.
Вдигна поглед към него. Горкичкият объркан мъж. Вероятно си мислеше, че тези дрезгави, похотливи декларации ще я накарат да побегне с писъци в полето. Ала думите му предизвикаха точно обратния ефект. С всеки плътски намек нейната увереност политаше все по-нагоре към смайващи висини.
Той я желаеше. Желаеше я.
И на нея ù се прииска да танцува.
– Ваша милост? – Ведър женски глас долетя от двора като птича песен. – Не се бойте. Идвам. От каквото и да се нуждаете, аз съм тук.
Рансъм се отдръпна рязко и посегна към захвърлената си на дивана риза. Миг-два опипва, докато я намери.