– Коя е тази жена? – попита Изи и взе връхната му дреха.
Която и да бе посетителката, той искаше да изглежда прилично пред нея.
– Госпожица Пелъм. – Той нахлузи ризата през главата си, провря ръце през ръкавите и пое от нея мундира си. – Дъщерята на викария. Още една жена, която си вре носа и от която не мога да се отърва.
Мили боже! Даже дъщерята на викария се хвърляше в обятията му? На Изи не ù бе трудно да повярва, но това малко я разочарова.
О, чуйте я само! Ще рече човек, че херцогът ù принадлежи. Една целувка в черната нощ и тя се бе превърнала в ревнива харпия. Изи пропъди ревността.
В този миг в залата влезе млада жена и ревността отново се върна неканена.
Изи беше ходила в двореца на приеми и дори на един-два лондонски бала. И с ръка на сърцето можеше да каже, че това е най-красивата жена, която бе виждала. Златисти коси на малки букли, нагласени умело около лицето ù. От синята муселинова рокля струяха воали. Обиграна усмивка. Безупречни дантелени ръкавици.
– Ваша милост? – Младата жена изрече думите с въздишка на облекчение и притисна ръка до гърдите си. – Добре сте. Слава на бога! Очаквах да ви намеря проснат да бълнувате от треска след разказа, който чух от господин Дънкан. Не може да е вярно. Не може вчера да сте приели посетителка на име... – Тогава погледът ù се спря върху Изи и тя млъкна рязко. – О, вярно е! Тя е тук!
Госпожица Пелъм изпусна кошницата си на пода и се хвана за лицето.
– Вие сте Изи Гуднайт?
Изи направи малък реверанс.
– Онази Изи Гуднайт?
– Да, това съм аз.
Младата жена извика развълнувано.
– Простете ми. Просто не е за вярване, че сте тук. Тъй близо до дома ми. О, моля ви, кажете, че ще наминете у нас.
– Аз... за мен ще бъде голямо удоволствие, госпожице Пелъм.
– Каква чест само! Но не мога да си представя какво ви води в Нортъмбърланд.
– Това. – Изи описа широк жест с ръка. – Замъкът „Призрак“. Наследих собствеността от наскоро починалия граф Линфорт.
– Наследили сте? Това? – Младата жена ококори очи. – Не мога да повярвам.
Изи се усмихна.
– Повярвайте, новината беше шок за всички ни. Негова милост и аз уреждаме отношенията си като наемател и хазяин.
Госпожица Пелъм подскочи намясто и токчетата ù изтракаха по каменния под.
– Ще бъда съседка на Изи Гуднайт!
– Госпожице Пелъм... – намеси се херцогът.
– Чела съм всичките приказки. Много пъти. Когато бях малка, изрязвах всяка от списанието и залепвах страниците в книжка. Донесох я с мен, в случай че слухът се окаже верен. – Тя бръкна в кошницата и извади голяма, хлабаво подшита книга. – За мен ще бъде чест да се подпишете на нея.
– Госпожице Пелъм.
– Ох, не мога да не ви попитам – избълва тя. – Ще ми дадете ли кичур от косата си, госпожице Гуднайт? За книгата.
– Госпожице Пелъм – прекъсна ги той и двете жени подскочиха. – Госпожица Гуднайт е останала с погрешното впечатление, че за нея е безопасно да се настани в замъка, докато се реши имущественият ни спор. Бъдете тъй мила да ми помогнете да ù втълпя, че това е далеч от истината.
– О – възкликна госпожица Пелъм, като проточи „о“-то. – О, не.
Младата жена остави книгата. Приближи се и Изи разпозна силно сладникавия аромат на ванила и... гардении.
Бялата дантелена ръкавица обгърна покровителствено китката на Изи. И госпожица Пелъм прошепна:
– Госпожице Гуднайт, не бива да живеете тук сама с него. От месеци насам идвам да го навестя без резултат. Същински дявол, от най-проклетите.
Изи се вгледа развеселено в нея. Дали си мислеше, че херцогът не чува шепота ù?
Ротбъри продължи:
– А сега ù кажете, че по-голямата част от замъка не става за живеене.
– Той е прав, госпожице Гуднайт. Цял живот съм изкарала надолу по хълма и на места замъкът е в руини. Прогнили греди, гризачи. Опасно е.
– Правилно и правилно – рече той. – А сега обяснете ù, моля ви, че това тук не е Лондон или Йорк. В провинцията хората държат на традиционните ценности. Неомъжена жена не може да живее под един покрив с неженен мъж.
– Вярно е – потвърди госпожица Пелъм. – Ще плъзнат ужасни слухове. Хората от градчето ще почнат да ви отбягват.
Ротбъри скръсти ръце.
– Е, решено е, госпожице Гуднайт. Не може да живеете сама тук с мен. Немислимо е. Сигурен съм, че госпожица Пелъм с радост ще...
– Остане с мен? – прекъсна го Изи.
– Какво? – вирна той брадичка изненадан.
О, всичко се нареждаше прекрасно. Надмощието вече беше на нейна страна.
– Госпожица Пелъм ще остане тук с мен – обясни тя. – Като моя компаньонка. Само за две-три седмици. Ще бъде много мило от нейна страна.