– Давате ли си сметка какво правите? – прекъсна я херцогът.
– Какво правя?
– Преправяте гласа си, като четете.
– Не е вярно. – Страните ù пламнаха. – Наистина ли?
– Да. Никога не съм виждал счетоводител, който да говори като Дядо Коледа.
Много добре. Тя наистина четеше писмото със задъхан чиновнически баритон. И какво от това? Той нямаше никаква причина да се оплаква.
– По-забавно е, когато си преправяш гласа. – И като сви леко рамене, тя продължи: – Прилагаме списък на баланса по всички сметки и плащания за имотите ви през изминалите две седмици. – Следваше списъкът. Сто и петдесет лири на търговеца на вино. Коне, живо тегло, купени на търг – осемстотин и петдесет. Месечен кредит за хазартния клуб „Черния лъв“ – триста.
Вино, бързоноги коне, хазарт...
Колкото по-надолу се плъзгаше погледът ù, толкова по-възмутителен портрет рисуваше списъкът.
Но на следващия ред тя се оживи.
– Благотворителна такса за подкрепа на „Кампанията за въздържателство“ на женската организация... – Тя го погледна над листа. – Цели десет гвинеи. Каква щедрост!
– Нека да се знае, че давам пари за благотворителност.
– Има редове за надници на прислугата, уличния търговец на плодове... Нищо необичайно. – Изи присви очи към един надраскан ред. – Освен това. Сто и четиридесет – платени на „Скритата перла“. Какво е това, бижутерско ателие?
– Не. – Познатата самодоволна усмивка изви устните му. – Но там имат хубави играчки.
– О.
Подтекстът в ироничния му отговор и дяволитата му физиономия достигнаха до съзнанието ù. „Скритата перла“ беше вертеп, разбира се. А тя беше глупачка.
– Може да го наричате благотворително заведение, ако това ви помага – рече той. – Някои от онези жени, горките, нямат какво да сложат на гърба си.
Изи не му обърна внимание. Тя вдигна писмото.
– Важно или маловажно?
– Важно. Всичко, свързано с парите, е важно.
Тя сложи писмото на едно празно място от масата и то стана основата на малка, но устойчиво растяща купчина.
Преглеждаха писмата едно по едно. Две-три покани за отдавна минали приеми заминаха в купчината „Маловажни“, а също и вестниците отпреди месеци и молбите за дарения. Сведенията за имотите и счетоводните баланси отиваха в купчината „Важни“.
Изи издърпа тънък плик от морето непрочетени писма.
– Ето нещо с клеймото на член на парламента. Сигурно е много важно.
– Ако смятате, че всяко писмо, което носи печата на парламента, е важно, тогава и за правителството имате романтични представи като в приказките. Но моля ви, четете.
Тя отвори писмото и сетивата ù бяха връхлетени от дъх на изгубил свежестта си неприятен парфюм. Почеркът беше нечетлив и с много заврънкулки – много женски. Изглежда, писмото не беше написано от самия депутат, а по-скоро от жена му.
– „Ротбъри“ – започна да чете на глас Изи.
Виж ти, забележително фамилиарно обръщение. Писмото явно беше от жена, която го познаваше добре.
Тя продължи:
– „Писмото ми ще те изненада. Минаха месеци, а ние сме от хората, които не си разменят нежни послания. Но какви са тези новини, че си бил ранен мистериозно? И то в Нортъмбърланд, едно от всички затънтени места на света. До ушите ми стигат хиляди слухове. Според едни си изгубил око, носа си или и двете. Според други – ръката. Аз, естествено, пет пари не давам кой израстък са ти окастрили, стига прекрасният ти, дяволски език да не е пострадал и да не си изгубил и сантиметър от твоя великолепен...“
Изи замръзна и не можа да продължи.
– Продължавайте – подкани я херцогът. – Това писмо ми хареса. Освен това премислих – моля ви, не се стеснявайте да си преправяте гласа. Малко по-ниско и пламенно би било отлично.
– Мисля, че не е необходимо да продължавам. Очевидно писмото отива в купчината „Маловажни“.
– О, госпожице Гуднайт. – Незасегнатата му вежда се изви нагоре. – Не внимавате ли? Няма нищо маловажно тук.
Тя пламна от срам.
– Не мислете, че ще ме засрамите с вашето предвзето мълчание. Ни най-малко не ме е срам. Само защото вие си намирате приятели, като се държите така, сякаш гномите са ви открили под тиквено листо и са ви отгледали, не значи, че всички обичат да са благонравни като стари моми.
– Благонравна? – повтори тя. – Аз не съм благонравна.
– Не, разбира се. Причината да спрете да четете е, че писмото не е писано от невинната девойка на Англия.
Той сключи ръце зад врата си и качи крака на отсрещната странична облегалка на дивана. Ако някой художник уловеше образа му, картината щеше да се казва „Самодоволство, портрет“. На Изи ù се прииска да го разтърси.
– Чеп – изръси тя. – Ето на`. Казах го. На глас. Ето, пак ще го повторя. Чеп. Чеп, чеп, чеп. И не кой да е чеп. – Тя хвърли поглед на листа и снижи глас до дрезгаво мъркане. – „... твоя великолепен чеп. Мечтая отново да го усетя дълбоко в себе си.“