Той притихна.
Тя пусна писмото.
– Удовлетворен ли сте?
– В действителност, Гуднайт… – Той се изправи на дивана и се размърда неловко. – Далеч не съм удовлетворен. Искрено съжалявам, че ви накарах да продължите.
– Добре.
Изи духна една непослушна къдрица от челото си. Изопнатото ù тяло гореше, а между бедрата ù се бе появило потрепване.
Но най-лошо беше, че от любопитство главата ù жужеше като кошер. В какво точно се състоеше великолепието на мъжкия орган? В писмото имаше намеци, помисли си тя. Нещо за безценните сантиметри и дарбата да достига дълбини.
Тя се облакъти на масата и изпъна показалеца си във въздуха. Колко ли дълъг беше, разсъждаваше тя? Може би най-много десет сантиметра? Но десет сантиметра не ù се виждаше големина, която да се асоциира чак с великолепие.
Изпъна двата си показалеца един към друг и докосна върховете им. Общата им дължина бе по-внушителна. Но и малко страшничка.
– Гуднайт.
О, боже!
Лакътят ù се подхлъзна и по пода се изсипа водопад от листове. Да се благодари на небесата, че херцогът не можеше да я види.
– Да?
– Ще продължите ли с работата си?
– Да. Да, Ваша милост. Разбира се. Да.
Стига вече с тези писъмца от бившите му любовници.
Изи прегледа купчината, като се надяваше да избере нещо суховато и отегчително. Някое сведение за състоянието на посевите с ечемик на арендаторите му. Някое писмо без никакви свидетелства за успеха му на възмъжал, безцеремонен, великолепен развратник.
– Тук има нещо, което е било изпратено с експреса – рече тя и от дъното на купчината измъкна смачкан плик. – Адресирано е до вас в Лондон, но, изглежда, оттам хората ви са го препратили тук.
Той се надигна и я погледна внимателно.
– Прочетете го.
– „Ваша милост“ – започна тя. Преди обаче да продължи нататък, свали писмото. – Колко странно. Досега съм отворила поне двадесет писма. Нито едно от тях не започваше с топъл поздрав. В цялата купчина нямаше нито едно „Скъпи херцоже“ или „Драги Ротбъри“.
– Нищо чудно – изрече той равно. – Така стоят нещата.
Тя се засмя.
– Но надали винаги са стояли така. Все някъде сред тези купища писма трябва да има поне едно, което показва умерена привързаност.
– Мислете така, щом ви харесва. Но не ви съветвам да затаявате дъх.
Наистина ли? Нито едно?
Изи прехапа устна и се почувства неловко, задето беше повдигнала въпроса. Но ако никой не дръзваше да се обърне с нежност към него, то причината сигурно беше суровото му поведение, което възпираше хората. Все някой някъде го обичаше или поне му се възхищаваше. И то не заради финансовите и природните дадености.
Тя се върна към писмото. След два-три реда осъзна, че то е много по-различно от прочетените досега.
– „Ваша милост. В този час вече сте узнали, че съм заминала. Не мислете, че се разкайвам. Съжалявам, най-искрено съжалявам само за едно нещо и то е, че не ми стигна кураж да ви го кажа в очите.“
Ботушите на херцога удариха глухо пода. Той стана. Лицето му бе заплашително. Но не ù каза да спре.
– „Съзнавам – продължи да чете Изи, като се покашля, – че в този миг няма да можете да ми простите, но чувствам, че ви дължа обяснение за действията си. Простата истина е, че не бих могла никога да ви обич...“
Листът беше изтръгнат от ръцете ù.
Ротбъри го смачка на топка с една ръка и го запрати в камината.
– Маловажно.
Маловажно?
Глупости.
Текстът на писмото беше важен. Толкова важен, че той дори не можа да понесе да го чуе, затова го грабна от ръцете ù и унищожи истината.
Ала имаше още един важен факт, с който Изи трябваше да се заеме, и той нямаше нищо общо с кореспонденцията.
Тя се вгледа в него.
– Вие, подъл мошеник такъв! Вие не сте сляп!
Глава 9
–Вие не сте сляп – повтори тя.
Думите ù го хвърлиха в изненада, но не неприятна. Херцогът на драго сърце би разисквал жалкото си зрение до вечерта, стига тя да забрави проклетото писмо. Глупавата девойка, която го бе написала, е могла да си спести мастилото. Ако в онзи час не е бил способен да ù прости, сега това беше абсолютно безнадеждно.
– Сляп съм – уведоми той госпожица Гуднайт. – Защо да се преструвам?
– Но вие току-що прекосихте пет крачки и изтръгнахте от ръцете ми писмото без никакво колебание. Без да се лутате. – Тя замълча. – А има мигове, когато ме поглеждате, като че... Чудех се. Понякога изглеждате напълно сляп, а друг път не.