– Това е защото понякога съм напълно сляп, а друг път не.
– Не разбирам.
– Не само вие, ами и цялата медицинска общност. Казаха, че нервът е пострадал. Състоянието ми се мени. В някои часове на деня различавам форми, сенки. Два-три приглушени цвята. С лявото око предимно. В други всичко потъва в черна мъгла. Сутрин виждам най-добре.
Тя бавно избута стола назад и стана.
– Какво виждате, когато гледате към мен? С точност.
Очите му пробягаха по нея.
– Не виждам нищо „с точност“. Знам, че сте стройна. Виждам, че сте облечена в бяло или някакъв светъл цвят. Лицето ви е бледо, устните – червеникави. И по всичко личи, че някакъв тъмнокафяв октопод е атакувал главата ви.
– Това е косата ми.
Рансъм сви рамене.
– Попитахте ме какво виждам. Виждам пипала.
Той долови раздразнението ù от този отговор и се зарадва. Тя какво очакваше – ласкателства? Той не би ù признал, че устата ù е глътка вино, която жадува да отпие. А ръцете го боляха да обгърнат и погалят закръглените ù извивки. Нищо, че това беше самата истина.
– Кой друг знае? – попита го.
– Шепа безполезни лекари, Дънкан, а сега... сега и вие.
Рансъм не смяташе да го разгласява. Стигаха му усилията да обуздае собствената си глуповата надежда. Не би могъл да се сражава с чуждите очаквания. Ако Абигейл Пелъм, да речем, узнаеше, че той вижда понякога, нямаше да го остави на мира. Ще пише до лондонските специалисти за упражнения за очите и ще го обсипва с въпроси.
Оправяте ли се?
Забелязвате ли подобрение?
Има ли някаква разлика?
Ами сега?
А сега?
И, естествено, отговорите щяха да бъдат само не, не, не, не.
И не.
– Стига толкова за очите ми. Две са нещата, които трябва да знаете. Първо, мога да се оправям в замъка по-добре от вас. Второ, не мога да прочета тези писма сам. – Рансъм се върна на дивана и седна. – Затова вземете следващото и да продължаваме.
– Да, Ваша милост.
За късмет, този път Изи избра отегчителен отчет от един от управителите на именията му. Тимънс, в Съри. Много подробен и изчерпателен човек, господ да го благослови. Страница след страница се нижеше за здравето на овцете и плановете за сеитбообращение.
Херцогът можеше да я прекъсне още на първата страница. Не му трябваше да слуша за подобренията в старите обори. Но сърце не му даваше.
Харесваше му да я слуша как чете. И то твърде много. Гласът ù като че го понасяше по река. Не по бълбукащ поток, който скача от камък на камък, а дълбока река от див мед, от която се лее тиха, омайна мелодия. Беше готов да слуша всичко, само и само да не спира да се носи по течението ù. Даже и онези блудкави приказки от Менструалия, или както там се казваше страната.
– Ето още едно писмо от счетоводителя – рече тя след известно време.
Отлично. Още един дълъг, безсмислен списък с цифри, който ще му прочете. Но ето че тя едва беше почнала, когато спря.
– Странно – рече Изи.
– Кое е странно?
– Разходите за търговеца са се увеличили четири пъти в сравнение с предишния отчет.
– Какво толкова? Това е търговецът.
– Да... сумата не е голяма. Но е странно, че икономът ви изведнъж започва да харчи четири пъти повече за зеленчуци. А по това време вие дори не сте били там.
Рансъм си помисли, че действително работата е малко странна.
– Няма значение – рече тя. – Наби ми се в очите, защото вкъщи аз плащах домакинските разходи. На месаря, търговеца, перачката. За вас това е без значение.
Така беше. Подобен разход би убягнал от погледа на Рансъм. Което подсказваше едно нещо: ако някой се опитваше да краде от него, идеалният начин беше да надпише сметката на търговеца.
– Хайде пак да сравним двата отчета. – Той отиде до масата при нея. – Бавно, с всички подробности.
– Само момент да го намеря.
Ако можеше, той едва ли би си избрал госпожица Гуднайт за своя секретарка. Но тя имаше критично око и това бе добро дошло за него. С голямото състояние, което адвокатите му можеха да употребяват и дори да злоупотребяват, тя щеше да се окаже изгодна сделка.
Те обаче така и не получиха възможност да наченат внимателното проучване на сметките.
– Госпожице Гуднайт!
Рансъм простена. Госпожица Пелъм се бе върнала.
– Госпожице Гуднайт, не се бойте! Върнахме се! Взех всичките си вещи от дома, а скоро ще пристигнат готвачът и прислужницата ни, за да помагат.
– Чудесно – провикна се в отговор госпожица Гуднайт и се надигна от стола. – Идвам веднага. – А на Рансъм рече: – Ще трябва да продължим с това утре, Ваша милост.