– Почакайте – възрази Рансъм. – Няма да чакам до утре.
– Боя се, че нямаме избор.
О, ето тук Изи грешеше. Той бе херцог. И винаги имаше избор.
Той процеди през зъби:
– Вие сте моя секретарка. Не ви плащам по двеста лири на ден, за да подреждате стаите и да кичите пердета. А сега седнете и намерете отчета с плащанията.
– Чух ли „моля“? – Изи почака миг. – Не, струва ми се.
– По дяволите, Гуднайт!
– Отрежете надницата ми за следобеда, ако щете. – Тя понечи да тръгне. – Сметките ще трябва да почакат до утре. Ако с госпожица Пелъм не ни оставите да си наредим топла и уютна стая без плъхове и прилепи, преди да е паднала нощта, обещавам ви, че няма да има утре.
Госпожица Пелъм се провикна от коридора.
– Елате, госпожице Гуднайт! Да запретваме ръкави и да превърнем този замък в истински дом.
Дом.
Щом чу това, през тялото му се изви ужас.
Нямаше смисъл да воюва повече. Госпожица Гуднайт се разполагаше в замъка. Съграждаше си дом. Просто прекрасно.
Дали пък действително бе сключил такава отлична сделка, зачуди се Рансъм.
Както се случва с младите жени, госпожица Абигейл Пелъм беше всичко, което докарваше Изи до отчаяние. От мига, в който дъщерята на викария бе влязла – не, бе се плъзнала през входа на залата, Изи бе разбрала, че двете са от различна порода.
Госпожица Пелъм бе от онези млади жени, които си имаха планове, правеха списъци, спазваха диета. От онези, които по необясним начин знаеха коя сламена шапка от магазина на шапкаря ще им стои най-добре и никога не изглеждаха като бостанско плашило с воали. От онези, които вечно ухаеха на ванилия и гардении, ама не защото обичаше да готви или да прекопава градината, а защото бе решила, че това е нейният личен аромат, и затова държеше торбички с ароматни билки между дрехите си.
Тя бе виртуоз в изкуството, което отрасналата без майка и непохватна Изи така и не бе овладяла. Изкуството да бъде женствена. Ако бе срещнала госпожица Пелъм на прием, двете щяха да имат по-малко общи теми за разговор от един яркокрил папагал, делящ пръчката си с най-обикновено орехче3.
За късмет, те не бяха на прием. А се канеха да чистят и от самото начало стана ясно, че в това начинание Изи не би могла да иска по-въодушевен помощник.
Госпожица Пелъм огледа стаята на херцога и подуши проядените от молци драперии.
– Колко ужасно от страна на херцога да ви настани в тази стая. Тя си има хубавите страни. Но не е най-доброто място, откъдето да се започне.
– Съгласна съм – рече Изи.
– Сутринта ще направим обиколка на целия замък. – Госпожица Пелъм напусна стаята стремително. – Следобеда ще изберем стаята, с която ще започнем. – Продължи да нарежда. – Някоя малка, за да е лесна за чистене. Ще пометем и до вечерта ще сложим чисто легло. Ще проверим комина, естествено. Понякога се задръстват с птичи гнезда и един господ знае с какво още.
Тя се спря насред крачката си, потрепери и изпищя.
– Толкова съм развълнувана от всичко. Най-сетне. Цял живот се измъчвам, като гледам от подножието на хълма как този прекрасен замък се руши. И на това отгоре ще има работа и поръчки за местните енориаши.
Развеселена, Изи следваше неуморния ширит на брътвежа. Дори да се бе задъхала от бързия им ход, госпожица Пелъм с нищо не го показа.
От своя страна Изи държеше устата си затворена, а очите отворени. Вървяха по коридорите, а дневната светлина разкриваше отчайващото състояние на повечето стаи. Много от прозорците бяха изпочупени. Молците и мишките бяха изгризали де що имаше за гризане. А останалото бе зарито в прах и паяжини като че с пелена от синкав сняг.
– Трябва да си поставим разумни цели – нижеше госпожица Пелъм. – Този замък не е бил вдигнат за ден и няма да можем да го оправим за ден.
– Ако се съди по архитектурата, за построяването му са били нужни двеста-триста години – обади се Изи. – Дано не ни отнеме чак толкова много време.
В подножието на стълбището госпожица Пелъм се обърна и се усмихна.
– Сигурно знаете много за замъците. От любимия сър Хенри, разбира се.
Започна се.
– Да. – Изи залепи усмивка на лицето си. – Обичах да слушам лекциите му.
– Какъв късмет, че сте имали такъв баща. – Госпожица Пелъм я огледа от главата до петите. – И колко умно сте постъпили днес. Аз тепърва ще трябва да се пременя в работната си рокля, а вие сте проявили предвидливост и вече сте надянали своята.
Изи докосна полите на роклята си – нейната най-хубава сутрешна рокля – и се усмихна измъчено.
Когато завиха зад ъгъла, тя зърна познати стъпала.