– Какво ли може да е? Чувала съм, че в парка има диви крави, но този звук идва от по-близо.
Те отново се заслушаха в ниския, накъсан вой.
Госпожица Пелъм се надигна.
– Овчар надува рога си?
– По това време на нощта? Отново и отново? – потрепери Изи.
– Е, не е призрак. Аз не вярвам в призраци.
– Аз също не вярвах, преди да се преместя тук.
– Има само един начин да разберем – въздъхна госпожица Пелъм. – Отиваме да проверим.
– Налага ли се? – попита Изи. – Като поразмислих, мога да живея и без да науча. Хайде да си легнем пак.
– Вие ме събудихте, госпожице Гуднайт. Едва ли ще заспите, докато не разплетем загадката.
Изи се боеше, че ще чуе точно това.
– Може би някой си прави шега с нас.
– Напълно е възможно. – Госпожица Пелъм се пресегна за халата си. – Херцогът е способен на такъв номер. Сигурно иска да ни измъкне от стаята по нощници. Вържете здраво халата си.
– Той е сляп. Как ще разбере?
– Ще разбере.
Да, помисли си Изи, щеше да разбере.
Тя не тръпнеше от радост, че пак ще се промъква дебнешком из замъка посред нощ, но беше по-спокойна, че този път и госпожица Пелъм идва на разузнаването.
Щом и двете вързаха стегнато халатите си и нахлузиха ботушите си, запалиха свещ. Изи се потупа по джоба. Празен. Снежинка сигурно е излязла на лов или се е свила в гнезденцето си.
Каква късметлийка.
Двете млади жени заслизаха бавно в мрака по стълбите. Една подир друга. От време на време госпожица Пелъм избързваше напред зад ъгъла и силуетът и свещта ù изчезваха от поглед. Тогава Изи ускоряваше крачка, за да я настигне, като все ù се струваше, че усеща по тила си нечии призрачни пръсти.
– Виждате ли нещо натам? – попита госпожица Пелъм, щом излязоха в коридора. Изи вдигна високо свещта с дясната си ръка и надникна между пръстите на лявата.
– Не.
– И насам няма нищо.
Звукът отново се чу.
– Не се тревожете, госпожице Гуднайт. Стари замъци като този издават всякакви необичайни звуци. Я дървото се намества, я някоя врата скърца насам-натам на ръждясалите си панти.
И двете обяснения бяха успокояващо правдоподобни.
Те излязоха на двора и почти го бяха прекосили, когато от сенките изникна огромна фигура и ги спря насред пътя им.
– Дънкан! – възкликна Изи и притисна с ръка разтуптяното си сърце. – Уплашихте ни.
Икономът вдигна високо лампата си и тя освети острите черти на лицето му.
– Защо не сте в леглата си, дами?
В нощта отново се надигна силен вой и косъмчетата по ръцете на Изи настръхнаха.
– Ето защо – отвърна тя.
– Какво може да е това? – попита госпожица Пелъм.
Дънкан поклати глава.
– Сигурно мяучат котки или се бият лисици. Каквото и да е, ще го подплаша. А вие се връщайте в стаята си.
– Идваме с вас – заяви Изи.
Бяха стигнали чак дотук. По-добре да се изправи лице в лице с опасността в присъствието на Дънкан, отколкото да се върнат сами в стаята си.
– Но, госпожице Гуднайт, не е...
Преди да успее да довърши предупреждението си, госпожица Пелъм изпищя и посочи с пръст.
– Призрак!
От бялата кула като мълния изхвърча някакво бяло, неясно привидение. То се гърчеше и виеше, притичвайки през двора като призрак.
Но не беше призрак.
Беше Магнус.
Горкият вълчак Магнус се бе оплел в една покривка, която бяха проснали с прането. Той тичаше с такава бързина, че на Изи ù трябваха няколко мига да разбере причината за бедата му.
Как не се бе сетила по-рано?
Снежинка.
Белката бе излязла на лов, и то за едър дивеч.
Беше се вкопчила в края на опашката на Магнус и се държеше на здравите си, остри зъби. Кучето се мяташе из двора като побесняло, фучеше и виеше, опитвайки се да се отскубне от нея.
– О, горкичкият. – Изи се разсмя и хукна подире им. – Дънкан, можете ли да го хванете?
Отне им известно усилие, но накрая успяха да притиснат звяра. Дънкан задържа кучето, Изи отвори устата на Снежинка и тя пусна опашката му.
– Така. Ти, малка напаст.
Госпожица Пелъм огледа ухапването по опашката на кучето и потръпна.
– Горкичкият, трябва да го превържем. Раната е дълбока. В чантата си нося мехлем, който ще помогне. В голямата зала е. Дънкан, ще ни трябват превръзки.
Дънкан пое към замъка още преди да е свършила.
– Дадено, госпожице Пелъм.
Изи гушна белката.
– Аз ще кача Снежинка в кулата и ще я затворя хубаво в клетката ù, а сетне ще сляза при вас.
След като се разбраха, те се разделиха и всяка пое по своя път.
Изи се изкачи по стълбището, мушнала Снежинка на сигурно в джоба на халата си. Белката явно се бе уморила от гонитбата и мигновено заспа.
– Херцогът ще ти се разсърди – смъмри я Изи и заключи животинката в позлатената ù сфера. – Че не само на теб, а и на мен.