Но къде беше Ротбъри? Не може да е проспал цялата тази глъчка. Дори да не беше чул нищо, все трябваше да забележи, че в суматохата е пострадало собственото му куче.
Въпреки тези въпроси Изи стъпваше леко и безгрижно, докато вървеше към залата. След като бяха разкрили, че квичащият и виещ призрак е добрият Магнус, тя усети как в гърдите ù се надига нова смелост.
Можеше да се справи. Можеше да превърне замъка в свой дом.
И тогава...
Докато стъпваше леко по коридора, Изи зърна нещо в една от празните стаи.
Нещо бяло, което се гърчеше.
И стенеше.
Сърцето ù мигом понечи да изхвръкне през гърлото. Но тя не побягна. Приближи се едва-едва, като стискаше здраво свещта.
Лека-полека призрачното видение доби форма.
Изи примигна.
– Ваша милост?
3 Вид дребни птици. – Бел. пр.
Глава 10
По дяволите, по дяволите, по дяволите.
Рансъм трепна, когато познатият глас преряза пулсиращата му глава.
Тук ли трябваше да го намери, да го види в този вид. На земята, с подкосени колене. Парализиран от изгаряща болка.
Защо изобщо се бе съгласил на дуел с шпаги? Трябваше да настоява за пистолетите. Сега вече щеше да е мъртъв, разбира се. Но в мигове като този смъртта бе за предпочитане пред още една минута в лумналата, раздираща болка.
– Какво има? – попита тя. – Болен ли сте?
С тихи стъпки тя прекоси стаята и клекна до него.
– Вървете си! Оставете ме! – Той се завъртя на една страна, сви колене до корема си и притисна главата си в хладния, гладък камък.
– Пристъп ли имате?
– Просто... – Нова раздираща болка го атакува от очната ябълка до задната част на главата и той сгърчи лице. – Просто главоболие.
Но не беше просто главоболие. Беше агония. Болката тръгваше от основата на черепа, минаваше по едната страна на скалпа и се забиваше като нож точно зад окото.
Отново и отново, и отново.
– С какво да ви помогна?
– Вървете си.
– Няма да си вървя. Вие не ме оставихте, когато припаднах.
– Различно е – измърмори той. – Не беше...
– Не беше от добро сърце. Знам, знам. Заради злосторниците май. Ако не искате мен, да доведа ли Дънкан?
– Не! – Той успя да изрече думата със силата на пушечен изстрел, но откатът беше толкова болезнен, че зад клепачите му лумнаха бели ивици.
Изи не си тръгна.
– Искате ли вода? Уиски? Някакво прахче?
Той стисна зъби и поклати сковано глава.
– Нищо не помага. Трябва да чакам да отмине.
– Колко време?
– Час може би.
Час, който щеше да се проточи като вечност. Вечност, в която болката като острие пронизваше тила му. Непрестанно.
– Ще остана при вас – рече Изи.
Сложи ръка на рамото му и през тялото му премина трепет.
Рансъм беше свикнал да понася страданията насаме. От съвсем малък не бе имал друг избор. Майка му беше починала по-малко от час след раждането му. Баща му не търпеше сълзите заради ударен палец на крака или ожулено коляно. Ако се наранеше или го повалеше болест, старият херцог смяташе, че синът му трябва сам да превъзмогне болката. На бавачките и прислугата беше забранено даже да го прегръщат. Никакви глезотии. Никаква милост. Баща му беше непреклонен в заповедите си.
И се бе оказал прав. Чрез тези уроци Рансъм израсна силен, независим мъж. Недосегаем. Непобедим.
До мига, в който една къса шпага го преряза през лицето.
Той прекара леко ръка по разсеченото си чело.
– Нямам нужда от вас – рече ù той.
– Естествено, че нямате. Вие сте голям, силен, смел херцог и нямате нужда от никого, знам. Не съм тук заради вас, а заради себе си. Аз имам нужда да остана.
Той въздъхна и се предаде. Нямаше сили за повече спорове.
Тя седна до него и взе главата му в скута си.
– Ето така. Отпуснете се. Успокойте се.
Пъхна пръсти в косата му и остави бразди наслада по скалпа му. Всяка милувка уталожваше по малко болката.
Докосването ù беше като вълшебство – или най-близко нещо до него, на което мъж като херцога би хванал вяра. Тя откри острия възел на болката и с нежните ласки на пръстите си я приглуши.
А гласът ù! Дълбоката му, сладка река го понесе надалеч от болката.
Тази непоискана нежност бе тъй нова за него. Но колкото и да я жадуваше, тя го плашеше до смърт. С всяка милувка, която приемаше, той трупаше неизплатим дълг.
Не заслужаваш ласките, обади се мрачното, безмилостно ехо. Бе чувал думите толкова пъти, че вече бяха станали част от него самия. Живееха в кръвта му, отекваха с глухите удари на сърцето му. Не заслужаваш милост. Никога няма да я заслужиш.