Намери с палец един възел в основата на черепа му и го натисна. Той изстена.
Тя мигом застина.
– Боли ли ви?
– Не. Да. – Той се завъртя така, че главата му се озова в скута ù, и без срам обгърна с ръка кръста ù. – Просто...
– Да?
– Не спирайте. – Нова вълна от болката го връхлетя и той едва не падна в несвяст. Пое шумно дъх. – Не спирайте.
– Няма – обеща тя.
Сърцето на Изи се сви. Имаше нещо много трогателно в този тъй едър, могъщ мъж, свит на кълбо като кутре на пода, плувнал в пот, сгърчен от явна болка.
Той сключи здраво ръце около кръста ù.
Тя отдавна живееше в самота. В известен смисъл много преди смъртта на баща си. Със самотата бяха стари познайници и тя знаеше – най-потискащото нещо за самотника не беше, че няма кой да го обича, а че той няма за кого да се грижи и кого да обича.
Изи не знаеше дали нежните ласки на пръстите ù можеха да заличат болката, но те събаряха огражденията около сърцето ù.
Тя го галеше по челото и скалпа, шепнеше тихо, мълвеше му, както се надяваше, утешителни думи.
Какво се е случило? – щеше ù се да попита. – Какво стана тази вечер? Какво се е случило в онзи ден преди месеци?
– Говорете – рече ù той.
– За какво?
– Все едно.
Колко странно. Изи ежедневно получаваше безкрайни въпроси, но никой никога не бе я карал... да споделя мислите си. И сега дори не знаеше какво да каже.
Отново погали косата му.
– Говорете – рече ù той. – Разкажете ми приказка, ако трябва. Една от Мъдпъдлия.
Тя се усмихна.
– По-добре нещо друго. Цял живот помагах на баща си. Но аз не съм малкото момиченце, което живее в неговите приказки. Наистина обичам романтичните истории, но също обичам вестниците и спортните списания.
Тя се спусна надолу и с нежни кръгове се зае да масажира напрегнатите мускули по врата му.
Той простена.
Пръстите ù замряха.
– Да престана ли?
– Не. Просто не спирайте да говорите. Кой спорт?
– Като малка следях всички. По онова време баща ми беше учител, а аз четях всичко, до което се докопвах. Един от учениците му ми подари купища списания. Бокс, борба. Надбягванията с коне ми бяха любими. Четях всяка статия, разучавах състезанията. Аз избирах конете, а баща ми залагаше на тях. Спечелените пари ни идваха добре.
Тя се подпря с ръка на пода и започна да му разказва за годината, в която уцели победителите едновременно в Аскот и Дерби4, без да му спестява подробностите по проучванията на родословните дървета и изчисленията на вероятностите. Той искаше от нея да говори и тя изпълняваше желанието му.
– Както и да е – завърши след няколко минути, – добре се справихме.
– Като че ли вие сама сте се справили добре. – Той изпусна дълга, тежка въздишка и се завъртя по гръб, за да може да вижда лицето ù.
– Отпусна ли ви поне малко, Ваша мил... – Тя не можа да довърши учтивата форма на обръщение. Държеше главата му в скута си и току-що му бе разказала отегчителния си живот. По-неуместен момент за вежливости човек трудно би си представил. Какъв беше смисълът да се придържа към етикета?
Спомни си всички писма, върху които бе мислила тази сутрин. Те до едно започваха с „Ваша милост“, „Представяме на вниманието ви, херцоже“ или друго подобно хладно обръщение.
Ротбъри се нуждаеше от човек, който да се отнася с него като с човек. Не като с недостъпен херцог, а като с мъж, заслужаващ грижи и внимание. А Дънкан по-скоро би глътнал вакса, отколкото да наруши традицията, затова Изи реши, че тя трябва да бъде този човек.
– Рансъм – прошепна тя. Той не възрази и тя опита пак: – Рансъм, по-добре ли сте?
Той кимна, закри очи с ръка и разтри слепоочията си.
– По-добре. Донякъде.
– Често ли получавате такива главоболия?
– Вече не толкова често. Просто връхлитат... внезапно. Отмъстителни са. Този път ми подкоси краката. Поне когато свърши, болката си отива тъй бързо, както е дошла.
Той се надигна с усилие.
– Не казвайте на Дънкан. Ще настоява да повикаме лекар.
– Може би идеята е добра – възрази Изи.
Рансъм поклати глава и се сгърчи от болка.
– Не, няма какво да се направи.
Изправи се. Изи също. И с ужас видя как почти двуметровата колона, която представляваше тялото на херцога, бавно се наклони надясно.
– О, божичко! – Изи се спусна, хвана го с две ръце и с тежестта на цялото си тяло го изправи. – Трябва да си починете, Ваша милост.
– Вие също. – Той я погали по ръката. – А впрочем защо не сте в леглото си?
– Аз... ъ... – Тя се поколеба. Не знаеше как да обясни „гонитбата на призрака“, пък и не ù се щеше да му признае, че невестулката ù едва не отхапа опашката на горкото псе.