Той се изтегна върху сламеника си и даде воля на върволица от ругатни.
– Дявол го взел, Гуднайт! Още е дяволски рано.
– Съмна се. Почти. Чета книгата, която госпожица Пелъм ми даде за историята на региона. Историята на Ротбъри е просто чудесна.
– Доволен съм, че кръвопролитията, тиранията и заговорите срещу семейството ми през вековете ви забавляват.
Той примигна, опитвайки да я разгадае. Визуално, ако не рационално.
Тя седеше в профил, озарена от светлината на огъня, сгушена в едно кресло на по-малко от пет крачки от него. Цялото ù тяло беше една белезникава, чувствена, спираловидна извивка. Той зърна бос крак, който висеше от края на седалката и лениво се поклащаше насам-натам.
Кракът спря. Протегна се напред влудяващо бавно.
Тя отгърна нова страница.
– Стигнах само до петия херцог, който бил хвърлен в тъмница за предателство. Какво става по-нататък?
– Дълги години лежал в Лондонската кула. Кралица Мери се задържала на трона достатъчно дълго, че да свали обвиненията.
– А, късметът ви е споходил. Вероятно за да си върнат замъка, е трябвало наново да го откупят. Ето защо собствеността вече не се е предавала по наследство.
Рансъм се надигна с мъка до седнало положение. Слабините му още горяха с неутоления си плам. Той взе ботушите си и се захвана да ги нахлузи. Ако се съдеше по сивкавия светлик пред очите му, зората едва-що беше пукнала. И ако тя четеше в креслото от някое време, както подсказваше удобната ù поза, то значи беше слязла тук посред нощ.
– Добре ли се чувствате тази сутрин? – Въпросът ù бе предпазлив.
– Да. – Отвърна Рансъм рязко и парира по-нататъшните ù въпроси. Ужасяваше се от мисълта за изминалата нощ, дори не смееше да си обясни случилото се.
Изи остави настрана книгата си.
– Просто да знаете, днес ще работя до обяд. Госпожица Пелъм ще наеме прислужнички от града тази сутрин и следобеда ще почистим някоя стая за дамски будоар. Добре дошли сте да помогнете.
– Гуднайт – рече той с тих, заплашителен тон, – повече няма да губите време в чистене.
– Вие не сте единственият, който преследва някаква цел, Ваша милост. Искате да научите какво е станало с делата ви? Е, аз пък искам дом. Сутрин писмата, следобед замъкът. Ако приемете, и двамата ще получим каквото искаме.
Рансъм прекара ръка през косата си. Искаше хиляда неща, които не получаваше, и около деветстотин от тях засягаха устните ù.
Но щом тя толкова желаеше уютен дом, защо не си стоеше горе в стаята?
– Да не би да има проблем в кулата ви?
– Не, ни най-малко. Събудих се и... май ми беше малко студено. Затова слязох да се сгрея на огъня.
И издаде странен, тих звук.
– Чш.
– Какво беше това? – попита той.
– Какво беше кое?
– Звукът, който издадохте. Приличаше на бълха в разгара на страстта.
– О, това ли? Нищо. Просто кихнах.
Той спря.
– Това не беше кихане. Никой не киха така.
– Явно аз кихам така. – Тя подсмръкна. – О, боже! Пак ще кихна!
Нов приглушен, тънък и пронизителен спазъм, като мишле, което шътка на полевка6. А после още един.
– Чш, чш.
Рансъм трепна и при двете.
– Мили боже, това ме плаши.
Тя подсмръкна.
– Не е нарочно.
– Сигурно е вредно. Щом ви се киха, кихайте като света!
Тя пак кихна. Този път три пъти поред. Тънички, конвулсивни звуци.
– Чш! Чш! Чш! Аз така кихам – простена тя. – Не мога да спра. Замъкът е потънал в прах. А в кулата има течение.
Това беше проблем. Гуднайт нямаше как да върши секретарската си работа, ако вземеше да се поболее. А Рансъм нямаше да оцелее още дълго в това съжителство, ако тя не си стоеше нощем в стаята.
Много добре. Ще ù отпусне няколко следобеда за чистене. А довечера, даде си той клетва, тя ще спи на топло в леглото си и, най-важното, далеч от него.
Направи мислена отметка.
Да осигуря две-три одеяла. И то дебели.
И той осигури одеялата. Все дебели.
Но на следващата сутрин тя пак беше там.
– Добро утро.
Рансъм отново бе изтръгнат от съня си с набъбнал член и бесен. Цяла минута сипа ругатни.
– Пак ли четете исторически книги? – измърмори под нос.
– Пиша писмо. – Писалката ù стържеше по листа. – Виждате ли, аз си имам своя кореспонденция. Срещу какво предпочитате да се борите – сто слона, големи колкото плъхове, или един плъх с размерите на слон?
Той разклати глава, опитвайки да я избистри.
– Какво?
– Питам ви: ако имахте избор, срещу кое от двете бихте повели битка? Сто слона, големи колкото плъхове, или един плъх с размерите на слон?
– Изглежда, смятате, че в думите ви има някакъв смисъл. Грешите.