– Естествено, това не е практически въпрос. Просто дискусия. С лорд Перегрин си пишем от години. В своите писма той винаги ми поставя смешни главоблъсканици и двамата спорим по пощата.
– Почакайте, почакайте. Някакъв стар развратник ви пише писма? Защо не кажете на наглия мерзавец да върви по дяволите?
– Нещата не стоят така. Горкичкият човек е прикован на легло. А и той не мисли за мен като за жена, уверявам ви.
Значи, този тип, лорд Перегрин, има достатъчно въображение да си представя битки с плъхове, големи колкото слонове, и слонове с размерите на плъхове, но не може да мисли за Изи Гуднайт като за жена? По този въпрос Рансъм беше скептичен. Дори на легло, лордът си оставаше мъж.
Заради раните, които имаше, много хора биха взели Рансъм за инвалид. Но той все още беше мъж. Всяка сутрин, когато се будеше от дрезгавата мелодичност на гласа ù, членът му ставаше твърд като гранит.
– Е, кое избирате? – продължи тя. – Напастта от дребни слончета или един гигантски плъх? А също и какво оръжие бихте предпочели? – Тя почука с писеца по масата. – Аз самата съм раздвоена. Гигантският плъх ми се вижда по-лесен за убиване, ако успея да забия меч право в сърцето му. Но какво ще стане, ако не сполуча? Тогава насреща си ще имам разгневен, ранен гигантски плъх.
Едно нещо трябваше да му се признае на този лорд Перегрин, мислеше си Рансъм. Писмата му служеха отлично за попарване на плътското желание.
– Слончетата като че ли не са така смъртоносни – продължи тя. – Колко ли големи рани могат да причинят двеста миниатюрни бивни? Може би ще се изтощят, ако на прасците си нося здрави кори. Какво ще кажете?
– Ще кажа, че разисквате каква броня да носите при атака на миниатюрни слонове. Мисля, че това е налудничаво.
– Това, което наричате налудничаво, аз му казвам... творческо мислене. Няма да ви навреди да го пробвате, Ваша милост.
Той прекара ръце през косите си.
– Защо сте тук изобщо? Пишете си писмата горе.
– Горе няма писалище.
Задачата за днес: да набавя писалище.
– Буден ли сте? – прошепна Изи.
Не отново.
Рансъм потърка лицето си.
– Вече съм.
Исусе Христе! На това трябваше да се сложи край.
Продължаваше вече почти седмица. Всеки ден след пристигането ù херцогът се будеше от шумовете, които Изи Гуднайт издаваше около него.
Не знаеше по кое време на нощта тя се промъкваше крадешком в залата. И не искаше да знае. Беше започнал да се напива до безпаметност, за да стои в неведение.
През изминалите дни той ù осигури компаньонка, одеяла, мангал, писалище. Какво още трябваше да направи, за да я накара да не мърда от проклетата стая, докато не дойдеше прилично време за ставане?
Верига и катинар... може би.
– Сетих се нещо – рече тя възбудено. – Хрумна ми нощес в леглото. Р-А-Н-С-Ъ-М.
Той разтри схванатия си врат.
– Какво?
– Онази първа вечер заявихте: „Буква по буква ли трябва да ви го кажа?“. А после насред думата забравихте как се пише опасен.
– Не съм забравил как се пише – възрази той. – Просто се отегчих да изговарям буквите поотделно.
Истината беше, че някогашната му бързина с думите беше изчезнала. Особено когато се уморяваше.
А тези разговори с Изи Гуднайт преди зазоряване бяха ужасно уморителни.
– Е, както и да е. Ето какво трябваше да ми кажете. – Тя снижи гласа си, за да имитира неговия. – Буква по буква ли трябва да ви го кажа? Р-А-Н-С-Ъ-М. Аз съм Р-А-Н-С-Ъ-М.
Той потърка лицето си, за да се отърси от съня.
– Това е нелепо. Никога не бих го казал.
– Защо не? Пасва отлично. Това е единствената дума, която не бихте забравили никога как се пише.
Смръщен, той поклати глава.
– Минаха няколко дни от този спор. Приключихме с него. Но през това време вие сте мислили за тази глупост?
– Знам, знам. Абсурдно е. Но аз съм си такава. Хрумва ми какво да кажа чак след няколко дни. – Тя се приближи към сламеника, върху който беше седнал Рансъм. – Знам, че е трудно сега да съживим духа на онзи миг. Но повярвайте ми, Р-А-Н-С-Ъ-М щеше да бъде съвършеният язвителен отговор.
Той не можа да реши как да ù отвърне. Затова замълча.
– Направих чай – рече Изи.
И се приближи съвсем близо до него. Твърде близо. Цялото му тяло се изопна, а кръвта забуча в ушите му.
Тогава тя се приведе и постави чашата чай на масата.
– Точно до десния ви лакът.
Рансъм усети топлина. Може би от чая, може би от нея. Тръпнеше между желанието да я стисне в обятията си и инстинкта да я отблъсне. На ръката му заигра мускул.
– Имате едно пухче ето тук. – Пръстите ù минаха леко през косата му и по гърба му на вълнички пробягаха тръпки. Той сви лице и Изи рече нежно: – Не мърдайте. Ще го махна.