Не, няма.
Той я улови за китката. А сетне я грабна в ръце и я дръпна в скута си.
– Какво правите? – рече тя запъхтяна.
– Аз ли какво върша? Какви, по дяволите, ги вършите вие?
Бедрата ù се размърдаха възбуждащо.
Той я стисна по-здраво, та да стои мирна.
– Слизате тук всеки ден призори и ме измъчвате. А сега ми правите чай. И махате пухчета от главата ми. Грижите се за мен, така ли? Не искам грижите ви.
– Не се грижа за вас. Не съм искала и да ви мъча. Просто... ми е приятно да ви казвам добро утро.
– Това е невъзможно.
Рансъм би приел всяко друго обяснение. Но тя не можеше да го убеди, че се промъква тук в ранните мъгливи утрини заради удоволствието от неговата компания.
– Не ви лъжа. Всеки път, когато се събудите, от устата ви излиза най-невероятната върволица от ругатни. Знаете ли, че никога не се повтарят? Много любопитно. Приличате на петел, който кукурига богохулства.
– О, че има петел, има, и вече е навирил глава – измърмори той.
Тя се усмихна и той чу. Или го почувства някак. В душата му се разля топлина, преди да може да я спре.
– Но на мен точно това най-много ми харесва – рече му. – Никой никога не говори с мен така. Вие сте толкова груб, вулгарен и непристоен. Аз... знам, че е нелепо, но нищо не мога да сторя. По един извратен начин намирам ругаенето ви за обаятелно.
Харесва ù грубостта му? Иска непристойност?
Много добре тогава. Ще си ги получи.
– Чуйте ме. Когато мъжът се събуди сутрин, се буди с желание. Буди се твърд, груб, с болезнен мерак. – Рансъм се намести тъй, че притисна набъбналия си член в бедрото ù. – Усещате ли?
– Да! – възкликна тя.
– Той желае да проникне във вас.
– В... в мен.
– Да. Във вас. Твърдо, дълбоко, бързо, докрай. Не ме будете повече в този час, освен ако не сте намерили съвършения отговор.
Тя замълча.
Добре.
Надяваше се, че този път тя хубаво се уплаши. Защото той беше уплашен. Потисканият копнеж в тялото му бе почти на ръба на някаква точка на пречупване, а вече имаше достатъчно счупвания по себе си.
А най-страшното нещо?
Изглежда, не можеше да я пусне.
През всичките години, щом замръкнеше нощем в постелята си с жена, Рансъм гледаше на сутринта да не се буди до нея. А сега не само че всяка сутрин се будеше с тази жена, тази странна, ексцентрична, предизвикателна жена, но дори не бе изпитал насладата да я вкара в постелята си преди това.
Това беше прекалено. Несправедливо. И крайно тревожно. Защото започваше да свиква с нея.
По дяволите, започваше да я харесва. Тъй лесно беше да седи тук, обвит в аромата на чай и утринни мъгли. С една ръка през тънката ù талия, докато другата си играеше...
Мътните го взели!
Без да мисли, херцогът бе навил един масур на пръста си. Ето го пред очите му. Току-що бе станало. А той дори не помнеше.
Какво се случваше с него? Една жена се бе настанила в скута му, най-напред той я наруга... а след десет секунди – ох, простете, да, да и хоп – навил на пръста си косата ù?
Такова поведение не подхождаше на херцог. И категорично не бе типично за него.
Той се опита да измъкне равнодушно пръста си от срамното положение, но дръпна твърде бързо. Къдрицата се затегна около кокалчето му като примка.
Той пак опита, този път по-силно. В гърдите му се надигна паника.
Мили боже, косата ù не щеше да го пусне!
– Спрете – тихо рече тя и му изшътка. – Усещате ли?
Усещаше доста неща. Даже прекалено много.
– Като че земята трепери.
О. Това. Да, сега като го спомена, той почувства трептенето под краката си. Земята наистина се тресеше. Някой приближаваше по алеята.
Не просто някой, а много народ.
Той различи не само конски копита, а и по-спокойното потракване на колелата на каляска.
Рансъм стисна очи и набързо прегледа най-новата военна история на Англия. Датчаните, Наполеон, американците... доколкото му бе известно, всички тези конфликти бяха потушени. Но пък той отдавна живееше в изолация.
– През последните седем месеца Англия влизала ли е в нови войни?
– Доколкото знам, не – отвърна тя. – Защо?
Защото тропотът бе станал тъй силен, сякаш замъкът беше под обсада.
Тя стисна ръката му.
– Божичко! Какво е това?
– Полудявам ли, или...? – Той напрегна слух. – Тромпет ли изсвири?
– Да – рече тя задъхано. – О, не!
Злокобната нотка в гласа ù не му убягна.
– Какво има? Какво не е наред?
Тя скочи от скута му и започна да крачи по пода.
– Знаех си. Знаех си, че рано или късно ще се случи, но не предполагах, че ще е чак толкова скоро.