Той се изправи, улови я за раменете и я задържа намясто. Беше сляп, отслабнал физически, на ръба на лудостта, но докато сърцето му биеше и в жилите му течеше кръв, нито косъм нямаше да падне от главата на жена, която живееше под неговия покрив.
– Успокойте се. Просто ми кажете от какво се опасявате. Незабавно.
– Това са те. Открили са ме.
5 Добро утро. – Бел. пр.
6 Вид гризач, подобен на мишка, но малко по-едър. – Бел. пр.
Глава 12
–Кой ви е открил?
Изи трепна пред изгледа да му каже истината. Ала след минути тя сама щеше да излезе наяве. И на херцога това нямаше да му хареса. Никак даже.
Тя тъкмо се канеше да му обясни, когато Рансъм я улови за раменете.
Беше сключил сериозно вежди.
– А сега ме чуйте. Не знам кои са тези хора, нито какво искат от вас. Но докато дишам и имам сили, кълна ви се, че няма да позволя и косъм да падне от главата ви.
О!
Ето че отново коленете ù омекнаха заради него. Никой в живота на Изи не ù бе давал такъв обет. Поне не спонтанно и категорично... не и мъж като този.
За миг изгуби дар слово. Обещанието му да я закриля я бе замаяло. А и малко я загриза съвестта, задето така го бе разтревожила.
Но само малко.
– Нападат ни, но приятели. Моранглианската армия ни е дошла на посещение. Елате да видите, ако можете.
Тя го отведе до редицата с прозорци, които гледаха към двора.
А там през входа се виждаха приблизително двайсетина ездачи, следвани от три каляски, теглени от екипажи. Облечените в доспехи ездачи слязоха от конете като един, вратите на каляските се отвориха и отвътре се изсипаха около дузина млади жени със средновековни одежди. Сутрешният вятър развя буйно знамената. Изи не можеше да различи извезаните по тях думи, но нямаше нужда. Знаеше какво пише там.
Не се съмнявай.
– Кои са тези хора? – попита Рансъм, докато ездачите и жените влизаха през крепостната врата в двора. – Какво, по дяволите, искат?
– Казах ви, че най-запалените читатели на баща ми се наричат моранглианци. Имат клубове и си разменят писма с новините. А най-отдадените моранглианци... или поне неколцина от тях, взимат всичко твърде сериозно. Обичат да се предрешват като героите, разиграват битки и сцени от разказите. Много са организирани. Дават клетва и се награждават с отличия.
– Какво е това адско дрънчене?
– Ами... – Тя въздъхна. – Доспехи. – Осмели се да хвърли поглед към лицето на херцога.
Както и очакваше, той изглеждаше възмутен.
– Доспехи?
– Знам, че ви се вижда глупаво. – Тя взе бродирания си шал. – Няма нужда да ги одобрявате. Просто не ги унижавайте.
Изи уви шала около раменете си, надвеси се от прозореца и помаха.
– Благородници на Моранглия!
Всички млади мъже и жени в двора се извърнаха и погледнаха нагоре. Рицарите с импровизираните си доспехи се строиха.
Един от тях пристъпи напред и коленичи.
– Милейди. Аз съм сър Уендъл Бътърфийлд, първи рицар в рицарската конница на Уест Йоркшър в Моранглия, и представлявам също нашите сестри от местния орден „Помощниците на Кресида“.
– Вие и вашият отряд пристигате отдалеч, сър Уендъл.
– Така е. С госпожица Изи Гуднайт ли имам честта да разговарям?
– Да, това съм аз – извика тя от прозореца и се усмихна. – Госпожица Изи Гуднайт. Вашите рицари и дами са добре дошли тук.
Тълпата долу нададе радостни възгласи, а Рансъм издаде неприличен звук.
– Ето че пак заговорихте със захаросан глас.
– Престанете – укори го тя с крайчеца на устата си. – Не мога да ги разочаровам. Имат добри намерения.
– Как може да имат добри намерения, когато пристигат тук без предизвестие в такъв ранен час? Какво, за бога, искат от вас?
– Най-вероятно просто са дошли на посещение. Може би и за една бърза обиколка на замъка. Но няма как да знам със сигурност, преди да сляза и да ги питам, нали?
Тя се провикна към сър Уендъл:
– Благородни сър Уендъл, моля ви, чувствайте се като у дома си. Тутакси слизам при вас.
Рансъм я задържа.
– Почакайте. Не може да оставите всички тези маскарадно навлечени глупаци да топуркат из замъка ми. И... тутакси това, тутакси онова, да се превземат. Няма да стане, Гуднайт.
– Замъкът е мой. А и аз няма да ги каня на прием, но ще покажа сдържано гостоприемство към гостите си.
– Това не са гости. Те са неканени лепки. Не ги канете! Кажете им да си вървят! – Той посочи понамалялата, но все така масивна камара писма. – Ако искате да докажете, че замъкът е ваш, трябва доста да се потрудите.
– Работата ще трябва да почака. – Тя се измъкна от ръцете му и тръгна към предния вход. – Те са пропътували огромно разстояние. Не мога да ги върна.