– Можете и още как. Стига това, че ви тормозят с писмата и въпросите си. Теглете чертата, Гуднайт. Излезте навън и им кажете, че сте голяма жена, която може да произнесе „чеп“ с небрежността на куртизанка и на която визитите без предизвестие не са ù по вкуса. После ги помолете най-любезно да се пръждосват, дрънкащите му идиоти с идиоти! Ако вие не искате, аз ще го направя!
– Не! – Изи уплашено сложи ръка на гърдите му и го спря насред крачката му. – Ваша милост, моля ви. Щом не ви харесва, няма да ги каня в замъка. Ще ги отпратя час по-скоро. Просто ми обещайте, че ще останете тук, далеч от очите им. Нека аз да се справя с положението. Повярвайте ми, като ви казвам, че няма да искате тези хора да видят лицето ви.
Рансъм стисна зъби.
Така значи. Жалкото му лице не е толкова грозно, колкото си беше мислил месеци наред.
А още по-грозно.
Очевидно е станал такова противно чудовище, че трябва да го заключат в кулата, за да не би да уплаши глупаците с нежни сърца, които в момента изпълваха двора му.
Така. Поне сега вече беше наясно.
И днес грозният му, страшен лик щеше да намери отлично приложение. Той сам щеше да изгони тези натрапници.
Херцогът мина край нея, излезе от залата и тръгна към външните стълби.
– Почакайте. Рансъм, моля ви.
Той не ù обърна внимание, а продължи напред и стъпи на най-горното стъпало. Тълпата тозчас притихна. Той чу няколко приглушени възклицания и не всичките дойдоха от жени.
Добре.
– Това е моят замък. – Гласът му отекна звучно в камъните. – Размърдайте се и да ви няма!
Той обходи с поглед насъбралите се глупаци. Младите дами по края бяха сбор от размазани цветове. Роклите им се влачеха по камъните зад тях. „Рицарите“ представляваха сблъсък на метални отблясъци и сребърни огньове.
Всеки миг те всички щяха да побягнат. Да излязат през сводестата крепостна врата, подобно на дъга, процеждаща се през сито. Всеки миг.
Мина известно време, но той още чакаше. Хората не побягнаха.
Най-сетне онзи, когото наричаха сър Уендъл, си върна дар словото.
– Рицари, отдайте чест!
В двора отекна тряс, сякаш всички едновременно бяха ударили юмруци в бронираните си гърди.
– Рицари, на колене!
С оглушително дрънчене рицарите коленичиха на едно коляно.
– Господарю наш. За нас е чест.
Какво... по... дяволите пък е това.
Те трябваше да побягнат с писъци. Вместо това коленичиха пред него и му отдадоха чест. Рансъм не можеше да проумее. Какво точно ставаше тук?
Госпожица Гуднайт застана до него, но не му предложи никакво обяснение.
– Сър Уендъл, как можем да ви помогнем в туй утро?
– Поели сме към Годишния регионален северен турнир, госпожице Гуднайт. Но научихме, че се намирате в околността, и не можахме да не се отбием. Нямахме никаква... представа.
Никаква представа за какво, чудеше се Рансъм. Никаква представа за благоприличие? За здрав разум?
– Скоро ще потеглим – обеща сър Уендъл. – Но може ли да ви обезпокоим само колкото да си отдъхнем и да напоим конете?
– О, моля ви, отбийте се в селцето ни! – госпожица Пелъм цъфна задъхана на стъпалото до тях. Изглежда, беше навлякла набързо роклята си и бе хукнала надолу по стълбите. И както обикновено, не можеше да пропусне да похвали храната и занаятите на енорията. – Само на по-малко от километър надолу по пътя. – Рече тя. – Конюшните на замъка са малки, но странноприемницата в Улингтън ще ви предложи прясна вода и сено. Имат и ковач, ако ви трябва. А в кръчмата сервират чудесна закуска. В селцето ще се зарадват на сделката.
Сър Уендъл се поклони.
– Прекрасно предложение. Благодаря ви, госпожице...
– Пелъм. Госпожица Абигейл Пелъм. Баща ми е местният викарий.
Да, наистина – съгласи се мълчаливо Рансъм. – Благодаря ви, госпожице Пелъм. В този момент вече не го интересуваше кой беше убедил тези хора да си вървят. Стига само да си заминат.
Рицарите се събраха и започнаха да обсъждат приготовленията по заминаването си, а в това време една от младите жени се качи по стълбите при тях.
– Госпожице Гуднайт, може ли да останем тук, докато мъжете отведат конете в селцето? Много ще се радваме да си побъбрим с вас. Може би ще имаме шанс да разгледаме и замъка?
– Боя се, че замъкът все още не е за посетители – побърза да отвърне мило госпожица Гуднайт. – Но ще бъдете ли така добри да се разходите с мен в парка? Тук има прекрасни руини, които отдавна копнея да разгледам.
– О! Звучи божествено! – Момичето махна с ръка на приятелките си и те се втурнаха нагоре по стълбите.