Една девойка в синкав или виолетов оттенък се промъкна боязливо от дясната страна на Рансъм.
– Вие също ще дойдете с нас, нали?
– Да, непременно елате. – Млада жена в бяло се настани от лявата му страна и дръзко го улови под ръка.
Преди да се опомни, те поведоха Рансъм на разходка в парка на замъка. Магнус затича в тръс по петите му.
Мътните ги взели тези негови очи. Защо беше тръгнал на разходка? Не искаше да ходи на разходка. Но никой не му даде избор. Той беше обграден. И много объркан.
Преди раняването на Рансъм му вървеше с жените и той с лекота се радваше на тяхното внимание. Но това бяха все светски, хладнокръвни жени. Не чувствителни и глупави момиченца. И той ли полудяваше, или те просто не забелязваха белега, който обезобразяваше едната страна на лицето му?
Мили боже! Една от тях го ощипа по задника. И всички прихнаха.
– Няма ли да го кажете заради нас? – подкани го момичето в синьо.
– Какво да кажа? – попита той.
– Знаете – прошепна тя свенливо. – Кажете: „Не се съмнявай“. Моля ви! От деца мечтаем да го чуем.
Групичката спря насред обраслата градина. Цялото ято шумни девойки застина бездиханно в очакване.
– Не се съмнявай – повтори Рансъм, макар че изобщо не разбираше защо.
Край него се надигна хор от женски въздишки.
– О – изрече замечтано една. – Този глас. Успокой се, сърчице мое. Толкова е романтично.
Мили боже на небесата! Той сънуваше. Някакъв странен кошмар.
– Момичета – провикна се госпожица Гуднайт с онзи детински, невинен гласец, – виждате ли я в далечината? Порутената постройка. Тичайте натам, моля ви. Искам да видя коя ще набере най-големия букет цъфнали шипки, докато стигна при вас.
Дузината девойки изпищяха, повдигнаха полите си и хукнаха в надпревара една с друга напред към хоризонта.
– Така. Няколко минути поне ще имат занимание. Сега мога да ви обясня.
– И добре ще направите. Какво, по дяволите, става? Каква е тази глупост „не се съмнявай“?
Тя го хвана под ръка и двамата тръгнаха към руините. Полека, без да бързат.
– Това е известна реч от „Приказките за лека нощ“. Улрих я изрича пред Кресида, преди да поеме на път. „Не се съмнявайте, милейди, че ще се завърна.“ Продължава доста дълго в този дух. Не се съмнявайте в твърдостта ми, в силата, в сърцето ми...
– Защо поискаха да го произнеса?
– Боя се, че това няма да ви хареса много – рече тя печално. – Вие приличате на него.
– Аз? Приличам на Улрих?
– Да. Почти свръхестествено. Широки рамене, въздълга златистокестенява коса, небръснат... Вие сте негов почти съвършен двойник, та чак до износените ботуши.
– Но... – Рансъм се намръщи. Ето защо е искала от него да се скрие на горния етаж. – Този Улрих надали има белег.
– Напротив, има. От глава тридесет и четвърта нататък, когато влиза в битка със Сенчестия рицар в гората до Бантъруик.
Той си пое бавно дъх. Всичко започваше да му се изяснява. С болезнена яснота, от която стомахът му се преобърна.
Рансъм я дръпна рязко и я завъртя към себе си.
Тази сутрин виждаше добре. По-добре от друг път. Успяваше да отбегне коренищата по пътя си, да различи неясните форми на дърветата и разрушените сводове, ако не цвета и силуета на птиците, които прелитаха през тях.
Това бе най-жестокото изкушение – да я вижда отчасти и да знае, че никога няма да я види докрай.
Различаваше широката, червеникава извивка на устата ù, аурата на черната ù коса на фона на светлата ù... това жълто ли беше?... рокля. Но не виждаше достатъчно, че да съди за чувствата ù.
– Не вярвам нито дума – рече той. – Това е ваша измишльотина. Откакто пристигнахте, живеете в някакъв странен измислен свят. Във вашия собствен малък замък и с вашия собствен белязан и измъчен Улрих. Ето защо не щете да си тръгнете оттук и не ме оставяте на мира. Ето защо слизате всяка сутрин и ме гледате как спя. Аз съм като играчка за вас.
– Не! – възрази тя. Той видя как главата ù се заклати енергично. – Не, не, не. Не живея в измислен свят.
– Проумейте едно нещо, госпожице Гуднайт. Внимавайте с очакванията си!
– С очакванията за кое?
– За мен. За нас. За романтика. Не си мислете, че това е някоя от фантастичните приказки, с които сте израснали. Няма да участвам в това. Не съм преоблеченият блестящ герой.
Тя въздъхна шумно.
– Знам. Знам. Вие сте опасен прелъстител с дълга колкото ръката ми сметка в публичния дом. Мисля, че изчерпихте всичките си средства, за да ми го втълпите в главата, остана само да си пришиете отпред на бричовете „Внимавайте, жени“. Аз не съм глупачка. Разбрах. Не съм ви дала роля в някоя рицарска фантасмагория.