– О, нима? Тогава защо ме целунахте така в онази първа нощ?
Отговорът ù се забави.
– Как... точно съм ви целунала първата нощ?
– Сякаш искахте – рече той обвинително. – Сякаш винаги това сте искали. Сякаш години наред сте чакали точно тази целувка. От мен.
Тя закри лицето си с ръка и простена.
– Защо всичко трябва да е толкова оскърбително? О, вярно. Защото това е моят живот.
Рансъм мълчеше и чакаше обяснение.
Тя свали ръка.
– Повярвайте ми, Ваша светлост. Едва ли някога ще срещнете друга жена с по-малко романтични очаквания от мен. Видяхте отношението на лорд Арчър, на госпожица Пелъм и на всички тези хора – за тях аз съм едно наивно малко момиченце. Така е било през целия ми живот. Никога не съм имала дори един ухажор. Тъй че, да, целунах ви, сякаш цял живот съм чакала да ви целуна. Защото цял живот чаках да целуна някого. Просто вашите устни се случиха да срещнат моите.
Той поклати глава.
– Вие не ме целунахте така, сякаш това ви е за първи път.
– Разбира се. – Тя се обърна и продължи да върви. – Целунах ви сякаш това ще е последната ми целувка.
Последната?
Думите продължиха да отекват в съзнанието му, докато вървяха към порутената постройка. Той изобщо не разбираше що за абсурди му говореше.
– Това е нелепо. Изглежда, така сте натъпкали ума си с приказки, че не е останало място за здрав разум. Вие сте умна, схватлива, привлекателна. Мъжете сигурно се надпреварват шумно да ви искат.
Тя го улови за ръката и го побутна настрани, за да не се препъне по пътеката.
– Досега в живота ми се усеща значителна липса на подобна шумотевица.
– Това е, защото живеете в блудкавите истории на баща си.
– Не само заради това. – Тя понечи да се отдели от него.
Той я стисна и я задържа до себе си.
– Почакайте.
Трябваше да намери начин да я накара да проумее. Не можеше да я остави да броди по света с вярата, че не я очакват нови целувки. Или дори по-лошо – че не бива да ги търси сама. Замъкът не беше за нея. Тук човек можеше да се скрие в остатъка от дните си, докато умре и се превърне в пепел. Тази участ чакаше него, не нея.
– Рансъм – прошепна тя, – не разбирате ли? Няма значение какво намекват тези девойчета, нито за какво се смеят. В моите очи вие не сте Улрих. Улрих е благоприличен и достоен мъж, а вие...
– Аз не съм. – Той махна нетърпеливо с ръка на думите ù. – По този въпрос вече се разбрахме.
Тя опита отново:
– В приказките, които за всеки разумен човек са само приказки, Улрих обича Кресида с чисто, галантно сърце, нелепо в целомъдрието си. Те се гледат с копнеж от срещуположните си кули. По прислугата си изпращат кратки писъмца. За дванадесет години се целуват само два пъти. Ако исках мъж, който да прилича на Улрих, нямаше да се хвърля в ръцете ви в онази първа нощ. Нямаше да седя и да мисля колко дълго е „великолепието“. И със сигурност нямаше часове наред да се взирам в мрака всяка нощ, мечтаейки ръцете ви да докосват голата ми кожа.
Какво? Признанието ù срещна гневния му отпор.
– Нищо не разбирам.
Тя изръмжа с раздразнение.
– Знам, всичко е много объркано. Аз не съм глупаво момиченце, което мечтае за рицари. Аз съм жена. Жена, която неуместно, изцяло и за първи път в живота си изпитва плътска страст. Просто гори от копнеж по възможно най-неподходящия мъж. Вулгарен, безмилостен, ранен херцог, който отказва да напусне дома ù. О, вие сте ужасен.
– А вие мечтаете ръцете ми да ви докосват.
Слаб звук се изтръгна от гърлото ù.
– Навсякъде.
Страстта пламна буйно в жилите му. Обзе го желание да я просне в тревата, точно тук и сега, и да я разсъблече чисто гола. Тя копнееше за докосването му. Той копнееше да я докосва. Нищо не ги възпираше.
Тоест, нищо освен дузина кикотещи се, глуповати девойки, които тръпнеха да ги поръсят с листенцата на дивите рози.
Как да се отърве от тях? Те бяха като конски мухи, които човек пъдеше с ръка. Все налитаха обратно.
Рансъм издигна глас:
– Момичета, елате тук!
Щом се насъбраха в широк, кискащ се кръг, той плесна с ръце.
– Хайде да играем на една игра. Казва се „Спаси девицата“. Госпожица Гуднайт ще брои до сто. Вие бягайте да се скриете и чакайте вашият смел Улрих да ви спаси. Но без да мамите. Не бива да надничате.
Момичетата хукнаха със смях, преди да е преброил до три, препъваха се в роклите си, докато се стрелкаха през арките и приклякаха зад плетовете.
Изи поклати глава.
– Много добре. Печелите тази точка. Трябва да призная, че тези момичета са малко глуповати.