Рансъм не го беше грижа за точките. В мига, в който всички девойки изчезнаха, той грабна Изи в обятията си и я завлече в порутената сграда.
– Имаме време до сто. Почвайте да броите.
– Едно. Две. Тр...
Той я притегли и залепи устата си върху нейната. Не ù даде възможност да се противи, а смело натика езика си между устните ù и я остави без дъх. Повдигна главата ù нагоре и проникна още навътре.
Тя имаше страстна натура. И непоносимо опиващ вкус.
Чиста лудост беше. Рансъм го разбираше. А и тя също. Ако ù бе дал време за отговор, тя щеше да му го каже.
Но от разумност тук нямаше нужда. Умът не участваше в това, само телата и страстта. И двамата желаеха това. Дявол го взел, той се нуждаеше. Нуждаеше се да докосва, да милва, да вкусва. Да обследва тялото ù с уста и ръце. Да я целува, докато изтръгне дъха от гърдите ù. Да се чувства всесилен и жив.
Защото съвсем неотдавна си бе мислил, че никога няма да се завърне на това място: женското тяло, нежно и податливо до неговото, а над тях – припичащите лъчи на топлото лятно слънце.
Това беше животът.
Ярък и дивен живот насред руините.
Глава 13
Това бе някакво чудо.
Ето ги тук, в тази порутена постройка, където кой знае колко двойки преди тях са се целували и прегръщали. Беше обградена от истинско романтично наследство и за първи път Изи не бе останала извън него.
Вече не.
Тя се отпусна върху мъхестите камъни с цялата си тежест, а Рансъм я зацелува по шията.
Той спусна ръката си по тялото ù, опипа собственически кръста и хълбоците ù, а сетне дланта му обгърна гърдата ù.
Там се поспря, като че ли очакваше тя да трепне, да се отдръпне.
Но тя нямаше такива намерения. Докосването му пробуди сетивата ù за мечти, очаквания.
Край тях птиците пееха, цвърчаха. Най-различни видове мъх, папрати и бръшлян бяха забили зелените си зъби в камъните и никнеха от най-тесните, най-негостоприемни местенца. Цветята лееха аромата си във въздуха.
Изи също разцъфна. Тялото ù пламна, порозовя. Узря под дланите му.
Това бе нейното лято след дългогодишната пролет.
Тя продължи да брои с трескав, безразсъден шепот:
– Шестнадесет, седемнадесет, осемнаде...
Когато той отново я целуна, тя повдигна глава, плъзна езика си напред и се заигра с неговия.
Той простена. Пръстите му се извиха около пълната ù гръд и нежно я замачкаха през дрехата.
В това време Изи не чака, а обходи с пръсти мускулестите контури на предмишниците му – здрави и изопнати като въжета. Плъзна ръце нагоре, опипвайки масивните бицепси под ръкавите на връхната му дреха. Той инстинктивно стегна мускулите си. А може би нарочно. Кой би могъл да каже със сигурност с този мъж? Каквото и да беше, Изи го намираше за абсурдно вълнуващо. С цялата тази мощ на тялото му той би могъл да я обследва и да ù достави наслада.
Тих, изненадан смях се изплъзна от устните ù.
– Бях изгубила вяра вече.
– Вяра в какво?
– Във всичко. В неочакваните благодетели, загадъчните замъци, романтичните руини, забранените целувки.
Той я целуна по врата.
– В какво още сте изгубили вяра, Изи Гуднайт? В това? – Той докосна с езика си ушенцето ù. – А може би в това? – Захапа я лекичко. – Направете списък на всички неща и двамата ще минем през него ред по ред.
Тя отпусна глава настрани, предложи му шията си, за да я целува.
– На какво ли вече не сложих кръст? Женитба, деца, вечна любов, покорна коса. Да получавам истинско разбиране от всеки.
О, горкият човек. Той се отдръпна, лицето му побледня.
Изи не хранеше никакво съмнение. Оставете арабските коне и африканските леопарди. На света няма друго същество, което да офейква така бързо, както развратник, изправен срещу думата „женитба“. Трябва да я използват за старт в надбягванията вместо пистолети.
На старт, готови… брак!
– Пошегувах се – увери го тя.
– Знаех си.
– Не възнамерявам да се омъжвам. И не бих си помислила, че вие някога... – Ей богу, сега пък прозвуча, сякаш няма да се намери човек, който да го обича. – Не и с мен.
– Да. Точно така. Да не говорим, че нищо не разбирам от женски коси. – Той се покашля. – Гуднайт, това не е...
– Знам.
– Това е само...
– Каквото е. Само това. Знам. – Тя обви ръце около врата му. – Нямам очаквания. Просто продължавайте да ме докосвате.
Той въздъхна облекчено.
– Това го мога.
Да. Наистина го умееше много добре.
Палецът му намери зърното ù, докосна го през муселина, докато то щръкна болезнено като връхче. Усещанията, които преминаваха през тялото ù, не приличаха на нищо познато досега. Как бе възможно палецът му лениво да се плъзга напред-назад по тази тъй мъничка част от нея, а тя да усеща ласката чак в корените на косите си и в свивките на коленете си?