Когато палецът му изостави връхчето, на нея ù се приплака.
Но той плъзна ръка от другата страна и сладкото мъчение начена отново. Изи се боеше, че коленете ù няма да издържат, ще се огънат и затова се улови здраво за врата му, сплитайки пръсти в косата му.
Той прогонваше мислите от главата ù и тя оглупяваше. Превръщаше се в разтреперана купчина усещания, на чийто връх стърчеше зрялата малинка на зърното ù, която той мачкаше под палеца си. Пак и пак, и пак.
Да!
Точно когато си мислеше, че ще се разтопи в локва в краката му, той плъзна ръце на кръста ù. С нисък, дрезгав стон я прикова в каменната стена, притискайки я с тялото си.
Изи едва си поемаше дъх. Беше в капан. Но вместо да поиска диво, необуздано да се измъкне на свобода, на нея ù хареса да бъде заградена от такава упоителна сила. Камъните зад гърба ù бяха стояли на това място векове наред, а мъжът пред нея бе оцелял в неизвестни изпитания. Тя се разтапяше ту от страх, ту от блаженство, но стената и мъжът я държаха да не се разпадне.
Той простена, стисна хълбоците ù. Нещо твърдо, знойно и горещо се притисна в нея.
Тя отвори очи. Познанията ù за любовта приличаха на сито. Схващаше основната идея, но детайлите и нюансите ù се изплъзваха. Но толкова поне разбираше. Органът на мъжа ставаше... дързък... когато той желаеше да се люби.
Тази корава, дълга, разпалена твърд в слабините ù...
Значеше, че той я желае. Прекрасно.
Рансъм отмести шала от раменете ù. Той се свлече на земята. После плъзна пръсти по ключицата ù, мушна ги под крайчеца на ръкава и погали голото ù рамо.
– Спряхте да броите – прошепна ù.
– Как да броя... – Тя ахна, когато той измъкна гърдата ù от корсета. Хладният въздух обгърна отвсякъде голото ù зърно. – Как да броя, когато правите това?
– Лесно е. Аз ще ви помогна. – Той наведе глава, зацелува я по гръдта, докато достигна оголената гърда. Езикът му премина по зърното ù. – Тридесет и едно. – Пак. – Тридесет и две. – И пак. – Тридесет и три.
Горещата му уста се редуваше с хладния въздух... Изи беше настръхнала цялата, сигурно даже и по ходилата. Ако херцогът продължаваше така, тя можеше да се превърне в пепел, преди да е стигнал четиридесет и пет.
Но той не продължи. Вместо това пое зърното ù в устата си и го засмука здраво.
От колко числа се състоеше вечността? Ето колко време ù се щеше да продължи това усещане. Езикът му описваше бавни, разтапящи кръгове около зърното ù, от които тя губеше ума си. О, биваше си го херцога. Даже много.
Сетне той падна на колене и едната му ръка се мушна под полите ù.
Когато улови крака ù, Изи се уплаши.
Стисна го за раменете и го възпря.
– Деветдесет и девет, сто.
Той застина с една ръка, повдигнал до средата полите ù, а с другата – обхванал глезена ù.
– Казахте навсякъде – напомни ù той с тих, лукав глас.
– Така казах.
Сърцето ù биеше гръмовно в гърдите. Той ù даваше възможност да му откаже и възпитанието ù крещеше да се възползва от нея.
Ала тя имаше само един живот. И досега в този един живот нито един друг мъж не бе показал и най-незначителния интерес да повдигне полите ù до кръста.
Друг шанс можеше да няма.
Какво толкова, само малко ласки, рече си тя. Безобидни. Нямаше да откъсне цветето ù я, докато една дузина девойки се криеха наоколо.
– Да не би да променихте решението си?
О, боже, о, боже, о, боже!
– Не.
Той измърмори нещо, което прозвуча като:
– Слава богу. – Събра полите ù в една ръка и с едно-единствено изкусно движение ги повдигна на кръста ù.
Изи се облегна на стената и протегна ръце нагоре. Чувстваше се необуздана, дръзка. Той прекара ръце по чорапа, нагоре по бедрото и тя разтвори леко крака.
– Да – простена той. – Разтвори се за мен. Точно така. Прекрасно, прекрасно.
Невъзможно, невъзможно.
Ето какво щеше да си помисли Изи за сцената само преди две седмици. Чувстваше се като езическа богиня в древен храм. Облегнала се на обраслата с бръшлян стена на порутената беседка, целувана, опипвана посред бял ден от белязан, сладострастен херцог.
Това надхвърляше и най-смелите ù мечти. А Изи имаше живо въображение. Главата ù се замайваше от абсолютната радост на ласката му и острата сладост на... на всичко.
Между краката ù запулсира нов копнеж. Побързайте, биеше неговият ритъм. Побързайте, побързайте.
Ръката му се плъзна нагоре по бедрото ù, прескочи жартиера и продължи по гладкия склон на вътрешната страна на бедрото ù.
– Колко е нежна кожата. – Той я целуна току над коляното. – Като сатен.