Плъзна ръка още по-нагоре и кресчендото на удоволствието стигна нетърпими висоти.
По-нагоре... по-нагоре... още малко по-нагоре.
Докато палецът му я докосна леко там.
– О!
В жилите ù се разля блаженство, разтърси я от главата до петите. Краката ù се подкосиха, тя стисна юмруци и увисна безпомощна на клоните на бръшляна.
Прах от бяла мазилка се посипа върху тях.
Рансъм вдигна глава.
– Какво беше това?
– О, боже. Част от стената се разрони. – Тя пусна бръшляна, но още няколко камъчета се откъртиха.
– Тогава елате насам. – Той стана, пусна полите ù до земята и я притисна до гърдите си.
Туп. Едно парче с големина на ябълка се отчупи от стената и го удари право по главата.
– О, божичко! Рансъм!
Той изруга, сви се и притисна с длан раната. Отстъпи назад и седна на тревата. Магнус взе да кръжи наоколо и да скимти.
Изи клекна до него. Отокът бързо се подуваше, а малка част от кожата бе одрана до кръв. Раната беше върху здравата половина на челото му. Тя не знаеше дали това е за добро, или лошо.
Беше почти смешно, като се замислеше. Руините я бяха спасили от... разруха.
Тя вдигна забравения си шал и притисна сгънатия крайчец към челото му.
– Добре ли сте? Вие ли ви се свят? Погледнете ме и ми кажете колко...
Абсурдният въпрос секна. Разбира се, че той нямаше как да ù каже колко пръсти му показва.
Освен ако...
Освен ако внезапно не се е изцелил. Беше чувала подобни случаи. Войници, ослепели в битка, възвръщаха зрението си след един хубав удар по главата.
– Всичко в тялото ви наред ли е?
Той стисна зъби.
– Ушите ми бучат и главата ми се пръска от болка. Но виждам горе-долу толкова, колкото и преди десет минути. Ако това ме питате.
– О. Добре. Тоест, не е добре, разбира се. Просто се надявам, че нараняването ви не е сериозно, това е.
Изи въздъхна. Тя беше ужасен, ужасен човек. Той ù каза, че не е прогледнал по чудо, а нейната първа инстинктивна реакция беше да си отдъхне. Що за човек би пожелал другиму слепота?
Някой невзрачен тип. Жена, която за първи път в живота си се радваше на чувството, че е красива.
Но това не беше извинение.
В опит да изкупи егоизма си, тя отметна въздългичкия му перчем и започна да попива кръвта от охлузването.
Той се отдръпна.
– Все се суетите около мен.
– Не се суетя. Подсушавам кръвта. Ако искате, в това време мога да ви обиждам. Какво ще кажете за: неблагодарник.
– Дяволска магьосница.
Тя се усмихна иронично. Явно характерът му не беше пострадал и тя се зарадва. Никой рицар от моранглианската армия нямаше да я нарече „прелъстителка“ или „магьосница“.
Той издърпа надипления шал от ръцете ù и го допря в главата си.
– Първо невестулки, а сега камъни по главата. Да не би да следвате списък с древни способи за мъчение?
– Трябва да призная, че с тревожна бързина цапате с кръв запаса ми от чисти дрехи.
– Лицето ми вече е уродливо. Още една подутина може само да го разкраси. – Той свали шала. – Какви са пораженията?
Тя докосна мястото с върха на пръстите си.
– Има малка подутина, но не си личи много.
– Не за отока. – Той завъртя главата си в профил, предоставяйки ù пълен изглед към извития белег. – Останалото. Грозен ли е? Кажете ми честно.
Изи притихна, изумена от неочакваната му настойчивост. Нима се безпокоеше за външния си вид?
– Не мога сам да се видя – обясни ù. – Все се чудя къде се намирам върху спектъра между обезобразения Адонис и мъртвешкия ужас. Ясно, че не мога да съдя по реакцията на тези глупави момичета, объркани от разказите на баща ви. Ще трябва вие да ми кажете.
Сърцето ù се сви. Как би могъл да се съмнява в себе си? Посред бял ден той беше великолепен. Кожата му сякаш с всеки миг добиваше бронзов оттенък, поглъщайки всяка частица от топлината на деня. Слънчевите лъчи проблясваха в златистите кичури на косата му, която беше израснала и падаше на челото му по елегантен начин. Тя се запита за причината. Дали не искаше да се остави в ръцете на Дънкан да го остриже, или нарочно я бе пуснал да израсте, за да прикрие белязаното му лице?
Тя протегна ръка и отстрани светлокестенявия перчем от челото му.
– Ще ми кажете ли как се случи?
– Удариха ме. С нещо голямо и остро.
Заслужи си го. Зададе ли човек директен въпрос, ще получи директен отговор.
Тя прокара пръст по белега по целия път от челото до скулата, а сетне бавно докосна небръснатата му буза. Каква ирония – ударът беше пощадил дясното му око, но бе отнел зрението и на двете.
– Е? – подкани я той.