– Е, с просто око се вижда, че някога сте били смайващ красавец.
– А сега?
– Сега... – Тя въздъхна. – Не искам да го казвам. Не ме принуждавайте.
Той я хвана за китката.
– Казвайте.
– Сега сте смайващ красавец с голям белег. Това е тъжната истина. Щеше ми се да ви кажа друго. С вас вече няма да може да се говори.
– Но... – Той я пусна със смутен вид. – Но в онзи първи ден. Когато ме видяхте, вие припаднахте.
Тя се засмя.
– Не припаднах заради лицето ви. Беше ми прилошало по-рано. От дни карах само на няколко корички хляб.
– Значи, белезите ми не са ви уплашили?
– Ни най-малко.
Това беше лъжа. Истината беше, че белезите я бяха уплашили, но само малко и най-вече защото будеха жал у нея. Дори сега сърцето ù се разтапяше в гърдите ù по-бързо от бучица масло на слънцето.
Не биваше да позволява това да се случва. Лесно беше да каже „нямам очаквания“, но Изи познаваше слабостите на своето зажадняло за обич сърце. Тя тъй отчаяно мечтаеше да обича и да бъде обичана, че в гърдите ù можеше да покълне нежност и към скала. А скалите не бяха я наричали „магьосница“ и „прелъстителка“. Те нямаха златистокестеняви коси, които да докосва.
Но имаха нещо общо с Рансъм.
Нито той, нито те щяха да я заобичат някога.
– Трябва да вървим – рече тя. – Досега да сме изброили най-малко до сто, а момичетата чакат.
Той се изправи и изтупа праха от бричовете и палтото си.
– Аз ще се върна в замъка.
– Сам? – Щом думата се изтърколи от устните ù, Изи трепна и съжали. Разбира се, че ще може да се върне сам. – Просто момичетата чакат техният герой да ги открие.
– Тогава най-добре ще сторят да чакат някого другиго. – Той мина край нея. – Аз не съм ничий герой, госпожице Гуднайт. Най-добре го запомнете.
Глава 14
–Госпожице Гуднайт, вие ли сте?
Изи застина на пръсти.
Да му се не види.
След няколкочасова обиколка из парка в сладки приказки, преброяване на дивите рози и париране на въпросите за двамата Улриховци Изи най-сетне се бе сбогувала топло с девойките и рицарите от Моранглия. Надявала се бе да се промъкне незабелязано обратно в замъка. Но дотук с намеренията ù.
Добре че поне не херцогът я залови.
– Да, Дънкан?
– Какво е това в ръцете ви, госпожице Гуднайт?
Изи погледна свития на топка мръсен шал. Разнасяше го със себе си още от сутрешния романтичен епизод с Рансъм.
Засрамена, тя мушна шала зад гърба си.
– О, нищо.
– Това вашият шал ли е?
Този човек имаше око на стрелец, когато ставаше дума за пране.
Тя въздъхна и извади шала отпред.
– Да. Аз... Виждате ли, случи се малка злополука.
Божичко, как да опише участта, сполетяла шала ù? Да беше го захвърлила в рова. И бездруго нямаше как да го спаси.
– Дайте го тук. – Икономът го взе от ръката ù. Тръсна фината, тънка материя, огледа я и цъкна с език: – Кал... трева... Виж ти. Това петна от кръв ли са? Или копринена бродерия?
Тя прехапа долната си устна. Дано само Дънкан не ù се ядоса заради тазсутрешния инцидент с херцога. Или по-зле – да ù поиска пълни обяснения за случката.
– Госпожице Гуднайт, не знам какво да кажа. Това... – Той поклати глава. – Това е чудесно.
– Чудесно?
– Да. – Той стисна шала с две ръце. – Икономът за това живее. Да премахва упоритите петна от качествените материи. Месеци минаха, откакто за последен път съм имал подобно предизвикателство. Трябва веднага да отида в пералното. Ако се позабавим още малко, петната никога няма да излязат.
Развеселена, Изи го последва до пералното помещение. Той хвърли дърва в огъня, сложи чайника да заври и си приготви сапун, ютия и кърпи за гладене.
– Петната от трева са най-упорити. – Постави шала на масата и огледа внимателно всяко петънце. – Най-напред лимонов сок и студено изплакване. Ако не излязат, ще опитаме със сода и вода.
– Ще ми позволите ли да ви помагам?
– Не, госпожице Гуднайт. – На лицето му се изписа лека уплаха. – Ще развалите удоволствието ми. Но на драго сърце ви моля да ми правите компания.
Изи се настани и го загледа, чувствайки се доста развеселена от усърдните му операции по атакуването на петната. Първо ги изстърга с нож. След това известно време ги търка с мека четка. Едва тогава взе малките си кафяви стъклени шишенца спирт и соли. На Изи ù се струваше, че наблюдава хирург по време на операция.
– Дънкан, как стана? Раняването на херцога.
Икономът тъкмо се канеше да поръси оцет върху едно петно от трева, но спря.
– Госпожице Гуднайт – рече той бавно, – вече говорихме за това. Добрият иконом не обсъжда господаря си.
– Знам. Знам и съжалявам, че си вра носа, но... сега и аз работя за него. А нали с това се занимават наемниците? Обсъждат господарите си?