– Изчезнала?
– Да. Изчезнала от спалнята си посред нощ.
Изи се приведе напред и подпря брадичка на ръката си. Историята ставаше все по-вълнуваща. И Дънкан, изглежда, се радваше, че най-сетне може да я разкаже. Горкият човек, да стои затворен тук месеци наред с този мелодраматичен сюжет, без да има пред кого да го излее. И без никакви петна.
– Лейди Шемили – рече той с глас, пропит с драматично напрежение, – избягала с друг.
– Избягала с друг? Но с кого?
– С един от арендаторите в извънградското имение на Ливърпейл. Вероятно двамата от години криели любовта си.
– Какъв скандал! И какво направил Ра... – Тя разтърси глава. – Какво направил Мотфеъри?
– Нищо благоразумно. Херцогът трябвало да остави глупавото момиче да избяга и да погуби честта си. Да се отнесе с шумно презрение към възпитанието ù пред всеки, който пита, да подхвърли някоя и друга духовита шега как на косъм му се е разминало. А през следващия сезон да си намери нова невеста. Но гордостта му не могла да преглътне станалото. И той препуснал бясно да ги гони.
– Без своя верен и благороден прислужник?
Дънкан въздъхна раздразнително.
– Динкинс препуснал след него в карета. И за съжаление, изостанал с цял ден назад. Твърде късно, за да предотврати разигралата се трагедия.
Тя прехапа устни и трепна.
– Херцогът паднал от коня си?
– О, не. В един хан на трийсетина километра южно от шотландската граница Мотфеъри се натъкнал случайно на бъдещата си невеста и нейния любим. Последвала свада, извадили саби...
Изи се сви, сякаш чувстваше как белегът на Рансъм гори от скалпа до скулата ù.
– Мога да си представя останалото.
– Ще се наложи. Не мога да ви разкажа какво точно се е случило. Не бях там. – Дънкан заряза преструвката, че ù разказва приказка. Опря длани на масата. – Когато го намерих, беше изкарал две нощи в една стаичка в онзи проклет хан. Не бяха повикали хирург. Съдържателят просто го чакаше да умре. Наложи се аз да го шия.
– Невероятно – възкликна Изи. – Ами избраницата му?
– Вече беше отпрашила. Вятърничавото му момиче. – Той поклати глава. – Херцогът не беше достатъчно добре, за да рискуваме да отпътуваме за Лондон, затова го доведох тук. Оттогава минаха повече от седем месеца. Той отказва да си тръгне. Дори не ми позволява да изпълнявам задълженията си на лакей. Външността му е за посмешище.
Изи взе да го увърта:
– Не знам дали бих се изразила така. – Запуснатият, грубоват вид на херцога по-скоро ù харесваше. А и дузина девойки нямаше как да грешат.
– През половината от времето отказва да носи вратовръзка. Срамота.
– Срамота наистина – повтори тя. Тук вече беше съгласна. Разгърдената риза на херцога ù навяваше доста срамни мисли.
Дънкан остави ютията, вдигна чистия ù шал и го огледа.
– Тази дребна работа запази здравия ми разум за още един ден – рече той. – Благодаря ви. Не знаете колко трудно е цял живот човек да работи едно, а сетне да е принуден да изостави задълженията си.
Изи замълча. Ала тя разбираше това чувство по-добре, отколкото си мислеше Дънкан. Когато баща ù почина, работата ù умря с него.
Икономът сгъна шала и ù го подаде.
– Не съм на себе си, избива ме на...
– На какво?
– Дори не знам. Там е проблемът, госпожице Гуднайт. Опитах какви ли не пороци, но никой не ме удовлетворява. Пурите ме отвращават. Енфието не е много по-добро. Не мога да понасям вкуса на силните напитки, а и не обичам да пия сам. Какво ми остава? Хазарт? С кого?
Тя сви рамене.
– Остават жените.
– Банално – обяви той. – В този дом този порок е запазен.
Изведнъж ù хрумна нещо. Тя бръкна в джобовете си и му подаде шепа бонбони с хартиени опаковки.
– Вземете. Бонбони.
Той погледна в ръката ù.
– Вземете ги – подкани го тя. – Ще ми направите услуга. Хората ми ги носят с шепи. След утрото с младите момичета имам повече, отколкото бих могла да изям. – Тя посочи един бонбон. – Мисля, че този е медена кайсия.
Дънкан взе бонбона, разви го и го мушна в устата си. Щом го сдъвка, раменете му се отпуснаха.
– По-добре ли е?
– По-добре. Благодаря ви, госпожице Гуднайт.
– Това е най-малкото, което мога да сторя. – Тя изсипа останалите бонбони на масата. – Благодаря ви, че спасихте шала ми и ми разказахте истината. Тоест... не истината. А една вълнуваща история.
Сега всичко си идваше на мястото. Естествено, че мъж, когото тъй коравосърдечно са зарязали и едва не е загинал от това, ще гледа с мрачно око на любовта и романтиката. Но дали гордостта е истинската причина, или сърцето му е било разбито?